Стефан КИСЬОВ*
Историята на любовта между баба ми Дешка и дядо ми Теньо започнала някъде около 1926 година със срещата и влюбването им, което било последвано от бягството й от дома на баща й в село Крън, Казанлъшко, след което тя пристанала на дядо, който живеел в съседното село Енина. По нова време той бил на 24 години, а тя на 16; тя скоро забременяла /с близнаци-момчета, както се оказало по-късно/, но не успяла да ги износи и ги родила мъртви на седмия месец от бременността. Последвали няколко години, след които тя отново забременяла и по живо, по здраво, на 4 октомври 1931 в Енина родила баща ми Гъдьо.
По нова време отношенията й с дядо ми било нормални и според по-късните й свидетелства дори “хубави”, въпреки че дядо ми бил не съвсем нормален като съпруг или ако бил такъв, то поне с нормалността му вървяли и куп други особености и съдържателната му биография – по убеждение той бил анархо-комунист и като тъкъв взел участие най-напред в Септемврийското въстание в Мъглиж през 1923 година, после избягал в Турция, където престоял няколко месеца в Истанбул, за малко не заминал за СССР, но приятели го предупредили, че който отиде там го изпращали в Сибир и повече не се чувалозанего, та се отказал оттова, накрая се върнал обратно в България, но там скоро го арестували и закарали в полицията в Стара Загора, където изял бая кютек и едва не го застреляли, но една негова братовчедка, която била омъжена за някакъв пловдивски тютюнев магнат го спасила чрез мъжа си.
Вече свободен, дядо станал запален комарджия, забърквал се вечно в разни каши с полиция, с анархисти, жени и т.н. Така или иначе за онова, което се е случвало през ония години нямам кой знае каква информация, но онова, което знам е, че през 1966 година той хванал баба с друг мъж в собствената им спалня и че реагирал по доста цивилизован начин, особено като се има предвид бурното му минало, пистолетите му и не по-малко необуздания му характер – той се задоволил с това да се премести да спи в стаята на долния етаж на къщата и спрял да говори с баба ми. Но и двамата не могли да се примирят с вече създадената ситуация и скоро баба ми, която поискала да си отмъсти на дядо за презрението му, си уредила да бъде сватосана за един заможен вдовец, прешелец от село Гюсово, на което оня бил бивш кмет, и по онова време се подвизавал като магазинер в бакалията на село Енина, който се казвал Атанас Христов. Сватосването станало, доклокото знам, с помощта на сестра й Тодора, съседка на въпросния Атанас Христов и без знанието на дядо ми, който научил за него постфактум, едва след като баба ми в негово отсъствие си събрала багажа и се изнесла в къщата на новия си съпруг, на който един вид също – като навремето на дядо ми – пристанала. И това е моментът в този разказ, който като герой се появявам и аз, с моите първи спомени от баба и двамата й /единия бивш, другият – настоящ/ съпрузи.
С майка ми и баща ми живеехме тогава в Стара Загора, но аз прекарвах всички ваканции на село, като спях при баба Дешка и дядо Атанас – свестен, малко скучен човек, участвал в цели три войни – Балканската, Междусъюзническата, и Първата световна, според впечатленията ми от онова време честен, справедлив и трудолюбив човек с прагматични, не особено сложни представи за света, когото отдавна беше разбрал, подредил в представите си като зеленчукова градин – защото той беше добър земеделец, а още и сръчен майстор, чиято любима поговорка беше “Майстор Тричко прави всичко”. Той се грижеше съвестно както къщата и нивите си, така и за баба ми, приемаше ме с хладна любезност, която аз считах за нормална и поради гореспоменатите причини изпитвах към него уважение и симпатия.
Любовта и възхищението ми обаче бяха насочени към биологичния ми дядо, който живееше в гордата си самота в къщата си на другия край на селото срещу моста над Старата река. Той продължаваше да носи оня бунтарски, непреклонен дух на нонконформизъм, невъзможна гордост и непреклонност, готовност да отстоява както вярата си в нархизма на Бакунин, бунтарят на селото, който имаше смелост на публични места да нахока кмета или партийния, така и по отношение на баба ми, чието име никога не споменаваше, а поради тази причина и аз също не смеех пред него да го правя. Когато отивах на гости при него, той най-често или мълчеше, умислен за нещо свое, или пък се шегуваше и смееше весело като малко дете.
Дори когато бях още съвсем малък, аз си знаех, че не трябва думичка да обелвам за баба и „дядо Атанас“, когото веднъж дядо Теньо беше нарекъл презрително “оня каракачанин”. Тъй, че още в момента в който се озовавах в дядовата къща аз оставях на прага й всичко останало, тъй да се каже външно и сякаш влизах в нов свят на бунтарство, недоволство и романтика.
Дядо постоянно кълнеше комунистите, разказваше ми вицове за Тодор Живков, СССР, Брежнев и т.н, но след това, вече сериозен, не пропускаше да добави, че аз не трябва да казвам “тия работи” извън къщи, за да не си „докарам беля“.
Баба ми правеше тъкмо обратното, в повечето от разговорите които провеждахме с нея за онова време от което аз живо се интересувах, бяха за дядо – тя го кълнеше, че бил виновен за всичко, много хойкал, играел на комар, заради него баща ми много ядове брал – изключили го от Университета, комърът бил и причината тя и той да се разделят, а и сега той не правел нищо, дори едно прасе или кокошка не взимал да храни. Освен това баба все ме питаше какво прави той, как е, с кой се среща и т.н. После обръщаше всичко на 360 градуса, разказваше колко хубави си живеели с него едно време, караше ме да му помагам, да му чистя/нещо което понякога правех – измитах стаята му, която обикновено тънеше в свещена мръсотия и прах, въднъж изтупах одеалато му при което едва не се задуших/, а накрая тя започваше да съжалява, че всичко така станало, че се разделили и пр.
Аз тъй и не попитах какво точно е станало, въпреки че много ми беше интересно, но от сестра ми, която беше по-голяма от мен и също работеше по въпроса, разбрах, че баба ми, която тогава се оправяла сама с баща ми, след връщането на дядо ми след дългите му отсъствия започнала да му натяква, че всичко правела сама, че само тя печели пари, а той нищо не давал, а само пътувал с камиона/дядо имаше товарен камион – “Опел”/, което започнало да му досажда, да го дразни и всъщност по-скоро това, а не някаква изневяра довело до отчуждаването им.
През 1990 година един след друг починаха най-напред дядо ми Теньо, а след него и дядо Атанас и баба ми изведнъж се оказа двойна вдовица с двама/бивш и настоящ /мъртви съпрузи. Тя беше на 78 години и стана собственичка и на двете къщи, обаче веднага се премести да живее в тази на биологичния ми дядо, което лично мен ме учуди, тъй като къщата на дядо Атанас беше по-хубава, голяма, нова, докато тази на дядо Теньо вече се беше напукала, а покривът й тук-там течеше.
Така или иначе след завръщането си от Швейцария през есента на 1991 когато видях баба си тя живееше вече в тая къща и ми се видя много променена. Не беше само от възрастта – сякаш беше станала друг човек. Беше спряла да говори лоши неща за дядо ми, в нея имаше някаква странна веселост и доволство, облекчение и дори радост. Очите й направо грееха и сега тя говореше за нещо друго – за смъртта. Като за нещо предстоящо, нормално и едва ли не радостно. Това беше единственото, което сериозно я занимаваше, а свободното си време посвещаваше на приготовленията за погребението си. Каза ми, че се е погрижила за най-малките подробности. За най-различни дарове. Дори за кърпички, с които да се дарят присъстващите.
Била си приготвила дрехите, с които да бъде облечена в ковчега и ги била сгънала в скрина в килера на втория етаж. Спестила достатъчно пари, с които да бъде погребана, както и за тържеството. Постоянно повтаряше, че “тогава” трябва да дойдем “всички”, за да станело погребението “по-славно” – дума, която аз по никакъв начин не можех да свържа с каквото й да е погребение – за мен синоним на нещо ужасно и трагично. Когато по-късно същия ден с нея отидохме да сложа цветя на гроба на дядо Теньо, бях тъжен, но онова, което видях измести болката ми – надгробния паметник, който баба ми беше сложила отгоре му – на него, под името и снимката на дядо Теньо, тя беше поръчала да издълбаят името й, да сложат нейната снимка, да напишат датата й на раждане и… едно тире, след което, както тя самата ми обясни, трябвало да бъде изписана единствено датата на смъртта й.
А когато с нея отново се прибрахме в дядовата ми къща, преди да си тръгна за София, аз, подтикван от неизлечимото си любопитство, тайно се качих в килера на втория етаж на къщата – едно изпълнено с потънали в прах и забвение стари вещи свидетелстващи за величието ипадението на една отминала отдавна епоха и с трепет надигнах капака на сандъка, в който баба ми беше приготвила нещата за погребението си. Най-отгоре имаше нещо бяло…беше рокля… и един стар, прояден от годините сватбен воал!
–
*Стефан Гъдев Кисьов е български писател. Първият носител на наградата „Български роман на годината“ на фондация „Вик“ (2004) с романа си „Екзекуторът“. Роден е на 30 април 1963 г. в Стара Загора, където завършва гимназия с преподаване на френски език „Ромен Ролан“. Учил е в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, в Софийския университет „Климент Охридски“ и Парижката Сорбона.
В стремежа си да опознава живота и трупа жизнен опит като писател сменя множество професии, но никъде не се задържа за дълго, често пътува и живее в различни градове и държави. Работи като електромонтьор в трамваен парк в София (1984-85), като сценичен работник в Старозагорската опера (1986) и НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1999), като сервитьор в НДК (1988), Интерпред (1990) и резиденция „Бояна“ (1998), в хотели на Черно море в Слънчев бряг (1986, 1987) като администратор, а по-късно в софийската Нова телевизия (1995-1996). През 1990 година емигрира със семейството си в Швейцария, където остава да живее в продължение на две години предимно в Цюрих, но след това се завръща в България.
Пише от съвсем малък, започва да публикува сравнително късно в „Литературен вестник“ през 1995 година, където създава и поддържа рубриката „Криминале“ в продължение на шест години. През 1996 година дебютира с романа си „Джубокс“, в който пресъздава атмосферата на т.нар. „гларуски години“ от времето на социализма. Следват романите „Никъде нищо“ и „Не будете сомнамбула“ (2000). С романа си „Екзекуторът“ става първия носител на наградата за български роман „Вик“ през 2004 година.
Между 2010 и 2014 г. живее в Прага, където сътрудничи на сп. „Българи“. От началото на 2017 година живее в Куба.
Разказът „За баба ми Дешка от Крън, нейните двама съпрузи, живота й в Енина и един прояден от годините сватбен воал“ се публикува за първи път в ЗАРАТА.
