За никъде не бързам

Вече за никъде не бързам. Не бързам децата да пораснат, да реша и този проблем, да свърши работният ден, да отида на почивка, да науча всички танци до съвършенство, не бързам…

[ad id=“225664″]

Искам да съм като онази птичка, кацнала на улука на къщата, която пее, защото това може най-добре. Не мисли, че пее фалшиво или кого ще събуди, за да претупа песента си. Изобщо не се интересува аз виждам ли я и дали я харесвам. Цялата е звук и удоволствие. Не брои минутите, не мисли, че може би закъснява за среща и има куп задължения. Радостта й от мига е истинска и заразителна. Времето за нея е спряло.

Когато съм щастлива е по-лесно, но мога ли да не бързам, когато съм тъжна, гневна или ме боли…? Целият ни живот е на бързи обороти, бързаме и бягаме от всичко, без да си даваме сметка, че унищожаваме прекрасните мигове, скъсяваме или взимаме през две стъпалата на живота си.

А знаете ли какво се случва с негативните чувства, от които бягаме? Видоизменят се, маскират се и се превръщат във великани или чудовища.

[ad id=“263680″]

Най-често срещаният господин Гняв е рожба на Болката и Страха. Не сте ли забелязали, че за нашата географска ширина е характерно да свързваме някак естествено гнева с мъжественост и сила. Как тогава един мъж да се досети, след като от много малък му е повтаряно, че е силен и мъжете никога не плачат, че гневът, който го разяжда и помита, е всъщност Страх или Болка?

Когато възникне страх, гневът и ненавистта се появяват като автоматични стратегии, благодарение на които да се почувстваме в безопасност, да заявим силата си. Постъпваме така с партньорите си, с децата си, на работното си място.

[ad id=“236993″]

Когато не сме способни да си признаем, че ни е страх, страхът се превръща в гняв.

За да разберем обаче какво се крие под негативните ни чувства, трябва да не бързаме. Трябва да останем с тях, да ги разгледаме и проучим, да разберем истинската им природа и така да намалим зловредния им ефект в живота си.

Пролуката между страха и гнева е едва доловима. Заболява ни и мигновено реагираме с гняв, за да се предпазим. Трябва да си дадем време и да погледнем страха в очите.

„Страхът е най-евтината стая в цялата сграда. Предпочитам да те виждам сред по-добри условия на живот.“ Хафиз

И за да не остана цял живот в тази евтина стая, без дори да знам, че живея в нея, аз не бързам… Когато ме боли и ми се струва, че и миг не мога да издържа – оставам в болката. Когато ме е страх и цялата треперя – разглеждам подробно и тази стая. Важното е да не бързам!

[ad id=“236999″]

Научим ли се да понасяме собствената си болка и да посрещаме страховете си, ще престанем да виним и да ги прехвърляме на другите.

Уча се да понасям силните чувства и да ги оставям да се разгърнат. Мъката и сълзите, гневът и силата, радостта и тъгата да минават през мен по открит и игрив начин, като река, чийто поток никога няма да секне, а само ще променя „вкуса“ си. Като птича песен с различно звучене, но естествено извираща от същността ми.

Бързам само да се науча да не бързам!

Автор: Аксиния Цветанова за Myvelikoturnovo.com / Снимка: adrianvalencia.com