За патрициите, щраусите и бедняшката черга

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 92, 1990 г.
ЗА ПАТРИЦИИТЕ, ЩРАУСИТЕ И БЕДНЯШКАТА ЧЕРГА
Архивите проговориха: публикувани бяха списъците за част от привилегиите, ползвани от бившите лидери на БКП при закупуване на жилища, леки коли, чуждестранна валута, при получаване на различни материални „помощи“ и т.н. Четеш и гневът те стиска за гърлото – привилегии не само за себе си са ползвали те, но и за децата си, роднините си, приятелите и приятелките си. Сякаш в тази наша и без това бедна България мнозинството е трябвало да стане още по-бедно, за да осигури на властимеющите още по-богато съществуване. Нещо патологично има в това: да получаваш още преди десетилетия, когато за инфлация не се беше и заговорила, четирицифрена заплата и да вземаш на всичко отгоре специална парична помощ „за изхранване“ на семейството си. Питам се, къде е бил моралът на тези хора – водачи на една партия, а по същество в тоталитарния режим на една държава? Не сме ли имали в един наш си Рим, който шепа патриции са охолствали на плебейския ни гръб? Тези натриции ни възпитаваха и ни внушаваха отвращение към богатството и трупането на пари, морални стойности, сред които разкошът и чуждопоклонството бяха на най-ниското стъпало в стълбицата, а всъщност са имали свой, точно противоположен морал. Значи, докато аз, редовият партиен член, съм писал книгите си на коляно в малогабаритната си кухничка – те са разполагали с четири-пет-шестстайни апартаменти за всеки един член на семейството си. Значи, докато редовият български гражданин, ако въобще ситото на милицията го допуснеше да излезе в чужбина, е стискал в запотената си длан скъпоценните няколко долара, отпуснати му да обмени, и не е смеел там, на Запад, да изпие и една кока кола, то нашите партийни босове са можели да закупуват в огромни практически без особени ограничения, количества валута. Значи, обикновеният българин трябваше да чака десетилетия за някой „Москвич“, а партийните велможи всяка година са сменяли колите си, при това не производство на „по-големия брат“, на когото непрекъснато се кълняха в обич и признателност, а фолксвагени, мазди, фиати. Значи, дъщеричката на моя рано починал приятел Марин можеше да оцелее с нищожната пенсийка на баща си, понеже, така излиза на практика, е от „второ качество“, а децата на членовете на Политбюро вероятно защото са по-умни, по-благонадеждни и защото в жилите им тече синя кръв, са получавали в такива случаи и еднократна помощ от главозамайващата и сега сума 30 000 лева. Като чета споменатите архиви, у мен се надигат и други въпроси. Защо тези архиви се представят публично толкова късно? Не е ли забавянето опит да се „спасят“ от компрометиране някои личности, които са още на политическата сцена? Имаше ли Социалистическата партия необходимост от такова забавяне, с цената на което тя е съхранила за изборите „имиджа“ си? Мисля, че всеки вече може да си даде отговори на тези въпроси, защото тези отговори времето ги прояви като лакмусова хартия. Днес и за най-горещите привърженици на БСП е ясно, че тя губи доверието, което имаше преди няколко месеца. Разбира се, много сериозна причина за това е и икономическата криза, но не по-малка „заслуга“ според мен има и скриването на истината за злоупотребите на бившите партийни лидери, протакането на работата на разните комисии и комисийки по деформациите и т.н. Някои хора в БСП се опитаха да заровят глави в пясъка като страхливи и наивни щрауси. А беше нужно да се каже на народа цялата истина. За истината няма неудобни моменти. Нейното „тактическо“ прикриване обикновено обръща развитието на нещата с отрицателен знак. Който иска да печели дивиденти от скриването на истината, обикновено плаща жестоки дългове. И още нещо: метастазите на злоупотребената власт не са се спрели само до определено ниво, те са проникнали много по-дълбоко в обществения организъм, отколкото публикуваните архиви ни го представят. Вероятно това е само върхът на айсберга. Логично е да запитаме: а какво става с областите, окръжните и общинските партийни архиви? И техните главни „герои“ трябва да се назоват поименно. Кога ще стане това? Все още в партията, нещо повече, на банките във Великото народно събрание, се подвизават хора компрометирани, свързани с рождена пъпна връв с бившия режим. Те трябва да си отидат от политическата сцена и да отговорят, ако е нужно, и съдебно за делата си. Необходимо е безкомпромисно да се изрежат туморните израстъци от заболелия организъм. Чета архивите. Взрял съм се в рентгеновата снимка на един лъжеморал и ми идва да заплача от обида, че е унизена вярата ми, човешкото ми достойнство. Иде ми да изкрещя на бившите „другари“: „Не сте от нашата бедняшка черга (пардон, партия), господа! Излезте си от къщата ни!“
Таньо КЛИСУРОВ