Христо Иванов
Утре президентската кампания на най-голямата партийна машина приключва. Преминаваме към формалната церемония по инсталиране на бъдещия вицепрезидент на страната ни. Но, както каза г-н Цветанов, има 1% шанс това да се промени. Нека поясня:
Анти-президентската кампания
Реалната кампания не е за това кой да бъде президент. Кампанията е за всякакви други неща, включително, окончателното изпразване на президентската институция от съдържание. Този процес започна с предложението на управляващите предизборните кампании, предвидени в ИК да се намалят на 3 от сегашните 4 седмици, които идвали много. Мина през отказа на най-голямата партия да посочи свой кандидат и то с демонстративно анти-политичното обяснение за ретроградния Меркурий. Мина през популирането на кандидатското поле с всякакви покемони (да припомним: анимационен монстър, изваден от нечий джоб), които трябва да забавляват, отвличат вниманието, дразнят, объркват, но при всички положения – да убиват усещането за смисъл под общия знаменател „родил съм се с ГЕРБ, с ГЕРБ ще умра“, както обяви Митьо Пищова, който декларира, че се кандидатира, но ще гласува за кандидата на ГЕРБ.
Минава и през все по-явната демонстрация на нежеланието на потенциалните кандидати от ГЕРБ да влязат в ролята на Плевнелиев. И утре ще приключи с обявяване на името на онзи, който е изтеглил късата клечка.
В тази кампания убедено участват и останалите „системни“ партии. Дори да не са извадили очевидни покемони, цялостният им подход говори за голяма усмотрителност да не би да предявят реална претенция да бъдат алтернатива на съществуващия модел на упражняване на власт. Целите им включват да си измерят електоратите, вътрешните лобита да си разчистят сметките, да се позиционират за договарянето на ново разпределение на порциите в този парламент и да подготвят почвата за архитектурата на бъдещия в новите геополитически условия и пр. и пр. Но никой не иска да вземе президентското място и негласният общ консенсус е, че е най-добре то да бъде фактически опразнено.
Вицето на човека с властта
Посланието е, че формално в конституцията може да пише всякакви неща, но реално властта е в едни ръце. Цялата власт. Борисов дълго време се колебаеше откъде да упражнява тази власт – дали от северната или от южната страна на Ларгото и избра да си остане на север. Съответно, сега ни е определено да станем свидетели на назначаването на вице-президент. Защото, вице-президентът е онзи, който става държавен глава, само ако настъпи липсата на титуляр. А реалният титуляр е друг – онзи, който държи цялата власт.
Ако Борисов беше решил, че му е време да мигрира през Ларгото, вероятно сега щяхме да бъдем облъчвани със спешната необходимост от преминаване към президентска република. Но както и да го наричаме на хартия, то все повече заприличва на джамахирия, която вместо на петрол, мирише на печени чушки и други местни специфики.
Онзи, който казва НЕ, или президентът, който не трябва да имаме
Ако цялата тази кампания вече си е казала думата и вие се чудите – а какво пък е толкова значението на президента, да припомним на максимално човешки език. От години се натъртва как имало било дисбаланс между правомощията на президента и прекия му избор. Онова, което се пропуска в това клише, е обстоятелството, че реалната власт на президента е кризисна и, съответно съществените му правомощия са резервни. Президентът е пазител на конституционния ред от последна линия. Когато нормалните механизми за реализиране на българската държавност в предвидения от конституцията модел, включително върховенството на правото, разделението на властите, интегритета на институциите и националната сигурност в широк смисъл, дадат на късо, тогава идва ред на президента да се намеси. През останалото време, той е една „спяща“ конституционна потенция и упражнява церемониални функции. Ако трябва да формулираме най-кратко конституционната длъжностна характеристика на президента, тя е – „онзи, който казва НЕ“. Съответно, неговата свръх-легитимност, почерпена от прекия му избор, съвсем не е недоразумение, тя е резерв за време на криза. Когато президентът трябва да защити българската конституционна държавност, той трябва да може да го стори със силата на милионите, които са гласували за него.
Вместо това, колективното усилие, е да бъде инсталиран поддакващ оберкелнер. Причината за това е крещящо очевидна – българската държавност е в задълбочаваща се криза и колективната воля на мнозинството от „властовата ни класа“ е да се възползва и продължи това положение на нещата. Нивата на корупция и развала на институциите у нас отдавна са достигнали нивата на захват на държавата от мафията. И това не е метафора, признава се от Световната Банка, под сурдинка от трезвите умове в ЕК, последно в един доклад на ЦИД, вижда се от съюзническите посолства и служби, но на тях не им е до нас, освен когато им дотрябва плац-дарм за някоя ариергардна маневра. Промените в геополитическата среда пък отварят вратата този захват да премине от нашата мафия към чужди сили в рамките на няколко дискретни хибридни хода. И това също не е метафора. Ако някой мисли, че в аферите КТБ, Булгартабак, „Белене“, действията на ВТБ и пр. става дума просто за изпомпване на пари, греши: става дума за преместване на властови потенциали, с които се измества и курсът на българската държавна гемийка.
Има ли кандидати за президент, всъщност?
В този момент, тези президентски избори са заредени с риска от разбъркване на така подредения пасианс. Това, че изборите са точно за бранителя на конституцията, че са преки и мажоритарни, е един доста незаслужен от нас подарък от съдбата – момент, в който можем да се осъзнаем и да опитаме да противодействаме на превръщането си в джамахирия с мирис на печен пипер.
Освен покемони, на сцената има един двама кандидати, които имат потенциала да осъзнаят картината, която скицирам (и тук не изключвам някои хора в ГЕРБ). Всеки един от тях е тежко обременен от подкрепящите го котерии от коальори, които искат просто да се наместят по-добре на софрата, но не и да поставят статуквото под съмнение. Идва краткият исторически прозорец, в който тези хора могат да хвърлят заешките костюмчета, да скъсат със своите партийни приятели и роднини и да бръкнат с пръст в раната. С което реално да издигнат кандидатурата си за „онзи, който да каже не“ на захвата на българската държавност.
Та, докато за едни кампанията е за вице, за нас тя е възможност да излезем от играта на метафори и приспивни клишета и да се сблъскаме челно с реалностите. Да бъдем оптимисти: когато става дума за подобни повратни моменти и шансове от 1% не са никак малко.
Източник: dnevnik.bg
