Сърцето седеше на брега на морето, самотно, уморено и нещастно. Любовта си беше тръгнала от него, а заедно с нея си тръгнаха радостта и надеждата, мечтата и вярата, и сякаш самият живот… Вглеждаше се във вълните, вслушваше се в писъка на чайките. Искаше да се хване за нещо, да усети, че е тук, че го има. Но всичко беше като в мъгла. Чувствата ги нямаше. Усещанията ги нямаше. Само една постоянна тъпа болка му напомняше, че още е живо…
По брега се задаваше някой. Жена. Излъчваше странно спокойствие и някаква особена грациозност. Движенията ѝ бяха плавни и нежни и в същото време уверени, категорични. Беше облечена и в същото време гола. Приближаваше стъпка по стъпка, а ходилата ѝ сякаш изобщо не докосваха пясъка.
„Здравей“, – поздрави го непознатата. „Аз съм Съдбата“.
„Здравей, аз съм Сърцето.“
„Защо скърбиш?“
„Защото ме раниха. И боли ужасно. Цялото кървя. Мисля, че умирам.“
„Точно обратното…“ Жената седна на пясъка до него и обхвана коленете си с ръце. Прозрачните-непрозрачни воали я скриваха и в същото време я разкриваха. Не можеше да види ясно очертанията на тялото ѝ, но някак усещаше, знаеше, че е красива. Съдбата му се усмихна нежно: „Болката е твоята благословия. Тя показва, че си живо, че туптиш. Само сърцата на мъртвите не ги боли. Те не страдат, но и не летят от радост. Не плачат, но и няма да изпитат вече опиянението от това да си щастлив. Болката е част от живота, част от пътя и от твоето израстване. Затова не се страхувай. Приеми я, опознай я и после я освободи. Себе си освободи.“
Сърцето се намръщи. Нямаше нужда от поучения. Имаше нужда от съчувствие. Съдбата седна по-близо и нежно го погали.
„Сърцата са силни. Дори когато ги боли. Сърцата са като малки деца, които се учат да ходят. Падат, удрят се, плачат, боли ги, понякога ги е страх, но винаги продължават. И един ден разбират, че вече могат да ходят. Уверени, горди и силни. Разбират, че могат да тичат. Свободни… И ти ще продължиш. И ти ще тичаш като вятъра. И ти ще усетиш щастието от свободата…“
[ad id=“263680″]
„Но аз не искам свобода. Искам само да ме обича…“, изхлипа Сърцето.
„…както обичаш ти?“
„Да, както обичам аз!“
„А ти наистина ли обичаш?“
Сърцето се ядоса.
„Разбира се, че обичам! Обичам истински, до болка, безрасъдно, лудо, отчаяно, сляпо…“
„Обичаш, казваш…“, усмихна се отново Съдбата. „А може би само така ти се струва… Може би бъркаш любовта с романтичните илюзии на егото… Може би бъркаш желанието на всяка цена да бъдеш с другия с желанието на всяка цена да сбъднеш фантазиите си за едно идеално бъдеще… Реалността ли обичаш или представата ти за реалността утре? Другия ли обичаш или образа, изграден за него?“
Сърцето мълчеше объркано и смутено.
„Знаеш ли, сега ти не обичаш истински, – продължи Съдбата. – Ти просто не искаш да бъдеш изоставено. Любовта ти е обърнала гръб и гордостта ти е наранена, усещането за собствената ти стойност е наранено. Боли те, че е предпочетен някой друг. Това е гласът на егото в теб, не е гласът на любовта. Когато обичаш истински, ти просто обичаш. И искаш другият да е щастлив… дори ако избере да е щастлив с някой друг…“
Сърцето стоеше притихнало.
„Аз… не искам да изгубя тази любов… не мога да живея без нея… Искам да сме заедно завинаги!“
„Можеш да изгубиш само нещо, което си притежавал. Любовта не е ничия собственост. Любовта е свобода. Любовта е доброволен ежедневен избор. „Ти си моя“, „Аз съм твой“ – няма по-голяма лъжа от това. Всеки принадлежи единствено и само на себе си. Колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-пълноценно ще обичаш. И толкова по-малко ще страдаш
Раненото сърце започваше да разбира. Започваше да приема… и да се примирява…
„Да се примириш не значи да се предадеш, – говореше Съдбата. – Да се примириш значи да приемеш, да освободиш. И защо е това: „Не мога да продължа живота си без теб!“? Любовта не е зависимост. Любовта е преживяване на духа. А животът ти е дар. Най-великият дар. И той е твой, личен. Никой не може да ти го отнеме, нито можеш да го подариш. Можеш само да го споделиш. В това се крие истинското щастие, това е проявата на истинската любов – в срещата на двама души, които доброволно и осъзнато решават да извървят своя път заедно, споделено, в добро и зло, помагайки си, пазейки се, обичайки се…“.
„А ако не го открия… ако никога не срещна моя спътник…“, едва-едва продума Сърцето.
„Трябва да си готово да поемеш по своя път само. Това не значи, че трябва да се чувстваш самотно. Всеки се чувства така, както се възприема. Мисли за пътя си като за най-вълнуващото и интимно предизвикателство. Защото е точно това! Докато вървиш по него, ще вървиш към себе си. Докато откриваш пътя си, ще откриваш себе си. И когато това стане, твоят спътник ще се появи!“
Сърцето погледна недоверчиво. Можеше ли да се вярва на тази жена…
„Да, можеш да ми вярваш. Аз съм Съдбата. Аз съм твоето обещание. Аз съм твоето утре. Помни: когато откриеш себе си, ще можеш да откриеш и другия. Когато се научиш да се вслушваш в себе си, ще можеш да чуваш и другия. Когато се научиш да обичаш себе си, ще можеш да обичаш и другия. И най-важното: когато се научиш да прощаваш на себе си, ще можеш да прощаваш и на другия.“
Сърцето отново усети как заби учестено. Отново усети прилив на надежда. Отново усети желание за живот. Приключението му тепърва започваше. Пътуването му към себе си го очакваше. А там някъде беше и истинската любов…
„Не забравяй: в твоята крехкост се крие твоята сила“, усмихна му се Съдбата. „Всяка болка, всеки белег те доближават до твоето истинско, прекрасно, силно Аз. Приближават те до Любовта!“
„Благодаря ти!“, понечи да каже Сърцето, но до него вече нямаше никого. Съдбата го очакваше за нова среща в утрешния ден…
източник: gnezdoto.net
