Злоупотреби с паметта. Тримата, които протестираха срещу „братските“ танкове

Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. Това са имената на тримата студенти, които преди 55 години са осъдени за това, че разпространяват позиви, в които осъждат смазването на Пражката пролет. Тогава войски на страните от Варшавския договор, сред които и на България, убиват повече от 100 души и разбиват опита на чехословаците да реформират комунистическото си управление.

Именно срещу това протестират Генов, Димитров и Радев. След осъждането на тримата студенти и влизането им в затвора около историята с позивите започва да се мълчи. Нито колективното им порицание, нито натиска за разкаяние, нито изключването от Комсомола са повод за някаква гордост сред колегите им и колектива на специалност „история“ в Софийския университет.

Не е за гордост и преподавателското съучастие в организацията на тази „инквизиция“, в което изпъква ролята на партийния секретар Илчо Димитров. Предложението пък за изключване на тримата от университета, макар и дошло видимо извън него, е официализирано с решение на Деканския съвет, в което участва деканът Димитър Ангелов. Изключването пък става факт с ректорска заповед на Пантелей Зарев.

Паметта през 70-те

Ето защо е налице видимо желание споменът за случилото се да бъде изтласкан. Тримата явно живеят с болката, че са останали сами. Колегите пък – с неудобството, че са направени съучастници в „инквизицията“.

Една от първокурсничките по това време си спомня: „за Едуард Генов чухме съвсем смътно, за другите двама – нищо.“ Макар и твърде рядко обаче, с постепенното отдалечаване на случилото се назад във времето, настоявалите по време на следствието да нямат нищо общо с групата и с позивите, започват да се представят като част от нея. Неслучайно отново студентка от специалност „история“ си спомня, че „един от „защитените“ доста по-късно се пишеше участник в организацията им“.

В хода на годините и преподавателското тяло си дава сметка, че е останало пасивно или се е превърнало в съучастник. Досещайки се за съдбата на тримата, поради тази причина и не се интересува особено от нея. Това най-ясно личи в спомените на Николай Генчев. Там един реално случил се студентски протест е превърнат в „милиционерска провокация“, с напълно голословни допускания.

По този начин се опошлява реалното гражданско поведение на трима млади българи през есента на 1968 г. Според спомените дори Едуард Генов е единственият осъден, а всички други студенти са останали в университета.

Перестройката и промяната на перспективата

Към втората половина на 80-те, след разнасянето на най-тъмните облаци, донякъде посветените започват видимо да си приписват ролята на изтъкнати участници, че дори и организатори. Започва да се разширява и кръгът на онези, които се представят за съпричастни към позивите и протеста.

Студентка от това време си спомня за разказите на вече младите преподаватели от курса на Едуард, Александър и Валентин. Създава се впечатление, че е участвал „едва ли не половината курс“.

И имена, които въобще не се появяват в днешната архивна документация стават едни от участниците. По-конкретните въпроси обаче относно тримата и тяхната по-нататъшна съдба водят най-често до смяна на темата на разговора.

След промените от 1989 г. – Несторов и „неумела младежка конспирация“

На 23 август 1990 г., 22 години след събитията, VII Велико народно събрание приема специална декларация, с която определя българското участие в окупацията като „недопустим акт на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава“. Тази позиция неизбежно променя перспективата на спомняне, като заедно с това предизвиква и потулване на редица моменти от случилото се между октомври 1968 и януари 1969 г.

Новият контекст се допълва и с Решение №791 от 7 февруари 1991 г. на Върховния съд, съгласно което присъдите на двете инстанции са отменени, а обжалващият Едуард Генов е признат за невинен. Тримата стават исторически прави, а тяхното мнение – официална позиция.

Ала преподавателите съучаствали в репресията над тях и поставили себе си в услуга на репресивната власт са на високи академични и държавни постове. Дори имат и изградени биографии за дисиденти. Били са, а и тепърва предстои да заемат високи държавни длъжности. Едновремешните им колеги състуденти също са направили тук и там нелоша кариера през годините.

Още през август 1991 г., на страниците на в. ‚Дума“, за историята на тримата студенти заговаря Искра Баева. Протестът е описан като дело на „студентите от Историческия факултет“. Герои на историята с позивите стават „група студенти“, като просто „трима от тях“, споменати с имената си, са осъдени на различни срокове затвор.

Преди да се разкаже за тях обаче, се говори за преподавателя Христо Несторов, без да се уточни, че веднъж осъдил агресията на лекции, до края на историята той твърди, че е наклеветен от задочниците. Спасяването му пък – задача на всички негови колеги – се осъществява чрез интервенции в ЦК на БКП и лични молби до Първия.

Най-малко учудващо е, че няма нито дума за съучастието на партийната организация при специалност „история“, а чрез новия партиен секретар Илчо Димитров и на комсомолската в порицанието и инквизицията над тримата.

През 1993 г. се появява студията на Искра Баева „България и Пражката пролет 1968 г.“ Изумително е, че историчката оставя протеста на Тримата за бележка под линия. Нещо повече, и тук води в изложението преподавателят Христо Несторов, с пестелив и неправдоподобен разказ за действията му.

А тримата студенти, които не само са разпространили позиви, но и по време на цялото следствие в ДС не го отричат нито за миг, са описани като „неумела младежка конспирация“ и за по-убедително представени като първокурсници. Отново в бележка под линия тази история ще бъде повторена и в издадената през 2001 г. монография „България и Източна Европа“.

Линията, начената от Баева, има своите продължителни последователи. Дори и през 2011 г. се появява сборник с документи на ДС около „Пражката пролет“. В предговора се натъкваме на една повече от изумителна констатация на Румяна Маринова-Христиди, която гласи: „Темата за българските реакции на процесите, развиващи се в съюзна Чехословакия, е добре разработена в българската историография.“

Всъщност и самите идеи в предговора са силно повлияни от внушенията правени през годините от Баева. Отново с реторични трикове символният капитал трябва да отиде при институцията Софийски университет като цяло, при несъществуващия протест със слово на преподаватели, и не при тримата с позивите, а при „студенти“. Поставянето отново на Несторов и „преподавателите“ най-отпред е също показателно.

И те проговарят

Съвсем по друг начин звучи през 1991 г. самият Александър Димитров в интервю пред историчката Светлана Иванова за в. „1000 дни“. Той трудно стаява болката и разочарованието от „приспособленческа позиция“ на българите и колегите му тогава, „склонни към опортюнизъм.“

Неслучайно, две години по-късно, и Валентин Радев на страниците на в. „Демокрация“ си дава сметка, че стореното от тримата един ден нацията може да подхване като аргумент за делото на българите като част от протестите в Източна Европа.

Особено ценни са появилите се през 1994 г. негови спомени (за съжаление, година преди кончината му). Радев поставя въпрос как след 1989 г. са се нароили „толкова много демократи“, след като преди това са били „малко на брой“ и все „отхвърлени от обществото, аутсайдери и неудачници, от които и за които никой не се интересуваше.“ Радев не пропуска, че позицията на тримата е била „отречена и осъдена“, а сега е станала „позиция на новото време“. Не забравя обаче едновремешния страх на колегите му и неговата възпираща сила.

Преподаватели удържат изгодния им разказ

След няколко години, на границата на двете столетия, доста подвеждащ разказ за историята на тримата има в публикуваните спомени на партийния секретар Илчо Димитров. Арестът на студентите, следствието, тяхното съдене и изпращането им в затвора е разказано като един миг, който сякаш е минал покрай Ил. Димитров и с който той няма нищо общо.

Надълго и нашироко се разказва за партийното събрание, в което благодарение на интервенция в ЦК са спасени „наши деца, от наши семейства“. Ала няма нито дума за организираното от самия него комсомолско събрание за порицание на тримата и изключването им от Комсомола. В появилите се пък след години спомени на декана Димитър Ангелов и медиевистът Петър Петров няма да открием и ред по темата.

През 2007 г. се появява дневника на Николай Тодоров, където на историята с позивите е отделено място. Спомените, подобно и на тези на Н. Генчев, някак стигат до Едуард, и не се интересуват особено от другите две момчета попаднали в затвора. Ясно личи обаче как след приключването на следствието са оставени „обществените организации“ да проведат „морална акция.“

Непритесненията на погледа отвън

През 2005 г. на чешки език се появява книга на Ивана Скалова. Макар и постоянно подвеждана от българските си информатори и публикации, намирайки се встрани от българските мрежи и историческа колегия, тя представя една доста по-близка до реалността картина. И макар да се доверява на Искра Баева за „протеста на Несторов“, все пак откроява тримата студенти с позивите, споменава имената им и не определя дейността им като „неумела младежка конспирация“.

Нещо повече, по нейното описание тримата протестират „по особено изразителен начин.“ Тя е и първата, която цитира спомените на Валентин Радев от 1994 г. и разочарованието му от техния неуспех през 1968 г. да привлекат още хора към групата си, натъквайки се единствено на „покорно преклонени глави“.

Проговарят колеги на тримата

40-годишнината от събитията през 2008 г. дава възможност да излязат наяве и нови спомени. Сред тях се откроява този на Бистра Николова Бонева. Той е впечатляващ най-вече с данните за комсомолските събрания и за използването от властите на Комсомола като инструмент за инквизиция над Ал. Димитров, В. Радев и колегите им от курса.

Той е първият, който дава нови свидетелства. Бонева правдиво описва „онези от горния комитет на Комсомола“ с „мрачните им лица, остро зададените въпроси, обвинителния тон.“ Тук е и първата информация за прословутото комсомолско събрание, организирано от новия партиен секретар Илчо Димитров в аудитория 41. Доколкото повечето състуденти на тримата предпочитат да го забравят, улеснявайки и забравящия в мемоарите си историк, прави чест на Б. Николова, че открехва вратата към темата.

През 2013 г., за 45-годишнината, се появява книгата на Ангел Николов „Горещото лято на 1968“. Най-ценното в нея е, че като личен свидетел (през есента на 1968 г. той става част от същия втори курс, специалност „история“), пръв след Б. Николова Бонева описва как „преди да бъдат осъдени по бърза процедура, трите измъчени и остригани като криминални престъпници момчета са докарани в университета.“

След кончината на Ед. Генов

Кончината на Ед. Генов на 16 декември 2009 г. създава нови условия да се припомни и дейността на тримата. С решение на Столична община от 28 юни 2010 г., по инициатива на народния представител Лъчезар Тошев, след петиция подписана от граждани начело с Алфред Фосколо и с подкрепата на общинските съветници Владимир Кисьов и Стефан Иванов, в столицата има вече улица на името на Ед. Генов.

Историята на Тримата получава нова енергия с появата през 2016 г. на филма „Агресията“, под режисурата на Анна Петкова. Тук вече нещата са фокусирани върху разбития им живот и превръщането на хората при тоталитарния режим в безмозъчни същества, за да оцелеят.

Авторките дори смятат, че може би трябва да направят нов филм „Агресията 2“, тъй като „тези истински дисиденти“, чийто живот е провален, не са получили никакво достойно място в най-новата ни история през последните 25 години.

И все пак, паметта продължава да е неудобна

През 2016 г. се появява и капиталния труд на наскоро отишлия си Ивайло Знеполски „Как се променяха нещата”.Констатирайки как макар и да споделят идеите на Пражката пролет, младите историци не достигат до протеста на тримата студенти, Знеполски сам приема на доверие много от неубедителните твърдения на Ил. Димитров и Н. Генчев, с цел да скрие неизбежното съучастие на преподавателския състав в репресиите.

Около 50-годишнината през 2018 г. публикувах материали, които за пръв път хвърляха повече светлина върху никога неразисквани детайли, отдавна някои от тях забравени и мъгляви в съзнанието на участниците. Така се появиха две публикации, които едновременно се занимаваха както с подготовката и разпръскването на позивите, така и с описанието на ареста, като съдържаха и първите наброски около спомена за случката с тримата в хода на времето.

Събитието пък в новата конферентна зала на СУ на 11 януари 2019 г. потвърди още веднъж, че Историческият факултет и Университета имат проблем с паметта за случилото се през есента и зимата на 1968-1969 г.

През 2021 г. се появи и комикса „На конци“, дело на Веселин Праматаров, който спомогна за популяризиране делото на Тримата и сред младата генерация на България.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036