Знаете ли, Бенковски е голямата любов на Райна Княгиня

Тя признава в автобиографията си, че тайно копнеела за него. На разпит отговаря на турците, че не знае той дали я е обичал – от устата му нищо не е чувала.
Ако не беше написано от ръката на самата Райна Княгиня, щеше да звучи като измислица на жълт вестник или като романтична драма, съчинена от женска писателка с небогато въображение. Но е вярно – панагюрската учителка става революционерка от любов. А революцията разбива живота й и тя умира бедна, болна и полудяла.
Единствената българка, получила от народа титлата княгиня, има наистина трагична съдба. За същите тези панагюрци, които в еуфорията на Априлското въстание хвърлят цветя по девойката, развяла знамето със „Свобода или смърт“ и препасала сабя, няколко години по-късно, в мирно време, тя вече е омърсена жена. Била е твърде лекомислена, за да се забърка в революция заедно с мъжете. А после си е платила, бита и изнасилвана от турците. Обичала е един от апостолите, а после, почти стара мома, се е омъжила за грубиян, който я биел.
Станала икона на българската свобода, тя е оставена от държавниците в свободна България да се бори със сетни сили за хляба. Онова, което не доживява да види, е, че подир следващата революция – Деветосептемврийската, новата власт убива синовете й, защото са царски офицери.

А всичко започва щастливо. Родената през 1856 г. Райна Попгеоргиева Футекова е много умна. Завършва училището при женския метох, после панагюрските първенци я пращат в с. Железник до Стара Загора, където е най-добрата девическа гимназия. На 17 години тя се връща в родния си град и става главна учителка.
В края на март 1876-а един от личните панагюрци идва в дома й и с позволението на баща й поп Георги я води на събрание на революционния комитет. Като влизат, членовете му спорят за нещо, а най-много се горещи един непознат. Когато Райна пита кой е, той отвръща: „Положително да ти кажа за това не мога, но приблизително – аз съм този, който знае всичко, и не знае нищо, който бива навсякъде и никъде, говори за всичко и за нищо, т.е. аз просто съм бунтовник, а ако искаш, и апостол, който проповядва на народа да се подготвя, защото скоро ще настъпи денят, когато турците ще ни нападнат неочаквано и ще ни изколят като овци.“ После зове панагюрци да се откажат от себе си и да се принесат жертва на олтара на родината. Девойката пита какво може да принесе тя, а той казва: „На теб се възлага длъжността да ушиеш знаме за българските юнаци!“ Райна обяснява, че трябва да иска позволение от баща си. Получава категоричен отговор: „Няма мама, няма тати. Ти трябва да ушиеш знамето, ти знаеш тайната.“ И апостолът сочи револвера на кръста си.
Този разговор Райна Княгиня възстановява в автобиографията си, която започва да пише в Москва през 1876 г. Тя излиза първо в Русия, а в България е издадена едва през 1935 г. При това с липси. Историята за любовта на Райна към Георги Бенковски е изрязана, сякаш е срамно, че двама от най-бележитите българи са се обичали. Признанията обаче са оцелели в ръкопис – „Извлечение от биографията на Райна Княгиня“, който се пази в Народната библиотека.
Нямало е как девойката да не се влюби в апостола, описван от съвременниците си като красив, харизматичен и безразсъдно смел. Той я заклева над кръста да пази тайната, да проповядва въстанието и да ушие знамето. Често се срещат, докато тя везе в заключена стая в къщата на Нейчови, а после в къщата на Захари Койчев, от края на март до 15 април. Говорят си за въстанието, свободното царство, щастливото бъдеще.

[ad id=“225664″]
После въстанието избухва. При освещаването на знамето Бенковски държи пламенна реч пред панагюрци. Райна е до него на трибуната и като преминават възторжените викове, му казва: „Войводо, аз сама уших знамето, сама искам да го понеса и да бъда войник в редовете на войниците.“ Целува знамето, целува ръката на Бенковски и застава до него отляво. Множеството ревва: „Да живее княз Бенковски, да живее княгиня Райна! Честито ви царство!“
В автобиографията си Райна пише: „По желание на гражданите трябваше да взема знамето на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете „Ура!“ и „Да живее!“ нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“

След 10 дни въстанието е потушено. Бенковски е убит. Княгинята опитва да се спаси, преоблечена в селски дрехи и с почернено лице, но е арестувана. Карат я в Пловдив и я разпитват в конака. Първите въпроси са дали тя е ушила знамето и предвождала ли е въстаниците. После я питат „Истина ли е, че ти си била годена за Бенковски?“ Райна отговаря „не“. След въпроса „Обичал ли те е той?“ девойката обяснява, че не знае, от неговите уста нищо подобно не е чувала.
Тя обаче е била влюбена. Пише откровено в автобиографията си, че сполучва да го обикне, но се задоволява само с туй да копнее и страда тайно. А пред кореспондента на лондонския „Дейли Нюз“ Дженюариъс Макгахан го рисува точно като влюбена жена: „висок, красив мъж, с руси мустачки и сини очи, красноречив, с пламенно дар слово.“
В затвора Райна е бита и изнасилвана жестоко. Разболява се и едва не умира. Разказва се, че богат турчин я кара да приеме  мохамеданството, за да я изведе от зандана и да се ожени за нея, но българската княгиня гордо отказва. Спасяват я чужди дипломати. Предлагат й да избере в коя страна да я изпратят и тя тръгва за Русия. Там я лекуват, после учи за акушерка, дипломира се и се връща в България през 1879 година.
Родината вече е свободна, но в Панагюрище не посрещат радушно жената, която преди 3 години в пристъп на безумно опиянение са провъзгласили за княгиня. Райна отива в Търново. Дипломирани акушерки не се търсят и в големия град – жените раждат при баби. Пак става учителка – в търновския девически пансион. Вече наближава 30 години и е стара мома по тогавашните разбирания. Решава да приеме предложението на Васил Дипчев, поборник и учител от Брацигово, с когото са си писали, докато е следвала в Москва. През 1882 г., когато се венчаят, мъжът й е кмет на Панагюрище, а после се местят в Пловдив.
Васил съвсем не е образцов съпруг. Груб е по характер, често я бие. Макар че близките й настояват да го напусне, тя знае, че ще й е непосилно да оцелее като разведена жена. Остава с него и му ражда петима синове за 9 години. Живеят трудно, особено по времето на Стефан Стамболов, защото Васил Дипчев е русофил и често остава без работа. Избран е за депутат, през 1897 г. семейството се мести в София.
Година по-късно Райна остава вдовица с пет малки деца и едно осиновено момиченце, болна след зверствата в турския зандан и ражданията. Твърди се, че княз Фердинанд й предложил да стане придворна дама на жена му, но Райна Княгиня пак гордо отказала. В София обаче се намира повече работа за акушерка и тя успява да изхранва децата си. През 1909 г. построява къща на ул. „Софроний Врачански“ 119 в „Банишора“ върху земя, подарена от поборници. (След 9 септември 1944 г. тази къща е отчуждена. Сега на олющената й фасада има скромна паметна плоча.)

[ad id=“237001″]
С годините се справя все по-трудно, защото е болна от костна туберкулоза. Въпреки това куцука с бастуна и ходи при родилки в  „Орландовци“. Накрая започва да губи и ума си. Умира на 29 юли 1917 година.
През 1935 г. софийските общинари решават да прекръстят квартал „Орландовци“ на „Райна Княгиня“. Цар Борис не разрешава. Според тълкуванието на внуците Дипчеви той не иска в София да има други княгини освен неговите сестри.
Венета Дамянова, „Всичко за семейството“

Източник: bgnow.eu