Изборът да Емигрираш и да бъдеш Имигрант – лично решение или принуда?

Писмо до мой приятел

Всяка година хиляди българи излизат извън граница…за постоянно. Подтикнати от желанието за по-добър живот, сънародниците ни избират да напускат домовете си в търсене на нови перспективи. Често хора, отправящи се към Терминалите, са онези които са влагали с години средства и труд, за да завършат и да бъдат „висшисти“. Но на полето, в миялното и в завода не гледат дали си с висше, средно или изобщо имаш ли някакво образование, в повечето случаи си 6034, 6035 и така нататък, малко като в затвора. Като дете моята баба ми казваше, предполагам и останалите баби също, „учи бабо, за да не работиш“. Еми, учих бабо, учих и още ще уча и да, ти беше права, няма да работя. Е, или поне няма да работя в България, или пък по това, заради което прекарах безсънни нощи над учебниците.

Когато си още ученик и единственият избор, който трябва да направиш е дали да караш първия час или не,животът е лесен. Години по-късно, когато си студент и вече гледаш на нещата уж по друг начин, отново избора е лесен, дали да идеш днес на лекции или да останеш в леглото. Светът по време на годините в университета изглежда прекрасен, все едно всичко е възможно и то без никакви усилия. На скоро попаднах на запис от мое радиопредаване, в което приятелите ми говориха за какво мечтаят и как се виждат след десет години. Крайната равносметка от 60-те изслушани минути беше пропита с тъга. Всички те се виждат успели, с развиваща се кариера или със семейства. Тъгата не настъпи от казаното в онези записи от преди 3 години, а от това, че никой не е дори на път да постигне казаното и дори да се е превърнал ¼ в човека, който се вижда след 10 години. В такива моменти се питам, има ли изобщо смисъл да мечтаеш, след като реалността не би ти позволила да превърнеш мечтите си в истина?

Куфарът, билетът за по-добър живот и после какво?

Когато наистина, всички начини за „съществуване“ в България са изчерпани, в повечето случаи пътят е само един – към самолета, а посоката – на запад. Лесно е да емигрираш, особено в страни отЕвропейския съюз, почти не ти трябват документи. Купуваш си билет, може и онлайн, събираш в един куфар най-важното, отиваш на летището, качваш се на самолета, след 2-3 часа си в страната, която се явява твоята „спасителна лодка“, с която се измъкваш от държавата, превърнала се в „Титаник“, оставащи и броени минути до потъването  заедно с всички на борда. А после какво?

Напусна България, какво следва от тук нататък?

Няма държава, която с отворени обятия да приема чужди граждани. Няма народ, който да не сочи с пръст различните от тях. И ние правим така и те правят така. Като сме си у дома и във вечерните новини виждаме бежанците, опитващи се преминат границата, си мислим „Тия пък (използване на цветущи съществителни и прилагателни за определяне на хората) какво си мислят, че има място за тях в България? То за нас няма работа, пък за тях ще има. Да си ходят от където са дошли!“, но обърни сега монетата от другата страна – ВИЖ, ти си този нежелания, този наричания, с различни имена. Но аз те подкрепям в това ти начинание, защо да работиш за жълти стотинки (420 лв. минимална заплата, чисто вземаш 330-340, от тях 200-250 са ти разходите за сметки, с останалото живееш 30-31 дена), като извън страната за по-ниско квалифициран труд ще вземаш двойно, в повечето случаи даже на седмица, а не като тук на месец. Ала пак питам какво ще правиш като пристигнеш? Мълчиш. Аз ти отговарям на собствения ми въпрос, в добрия случая (ако си в ЕС) ще успееш да работиш нещо, за по 7-8 паунда или 8-9 евро на час, няма да забогатееш от тях, но ще живееш по-нормално. Няма да се чудиш сутрин „аз сега да купя ли един или половин хляб“ и да броиш останалите монети по джобовете, вкопчен в идеята че началото на месеца, когато вземаш заплата наближава. Но повярвай ми, ще минат месец, два, пет, дори години и нещо ще е празно вътре в теб. Ще си идваш за по седмица – две, ще си щастлив при семейството и близките ти, ще хапваш баница и домати от двора на баба ти, и после ще си тръгнеш, като пристигнеш с носталгия ще погледнеш таблото на излитащите самолети, напразно ще търсиш София, и пак ще те погълне работата, а празнотата ще расте. Това е в най-добрия случай, когато си в Европа имаш работа, покрив над главата и възможност да си ходиш там, от където тръгна. Ако не си се запътил към Европа, а през океана, то няма да ни видиш скоро. Всички знаем, че чуждестранните граждани в САЩ, най-вероятно са повече от хлебарките, защо и ти да не си един от тях.

Но ти какво ще си? Имигрант или Бежанец?

Бежанец не си. България, макар и бедна държава, с некачествени управляващи, които вземат все повече и повече лоши решения, които те принудиха да избягаш, с липсващи работни места или изнасянето на такива, само и само Агенцията по заетостта да отчита дейност, не попада в графата „опасна“. Никой тук не те заплашваше или преследваше. Няма да те приемат за, човек бягащ от страната си, освен ако не измислят ново определение на видовете бежанци – „финансови“. Ти няма да си единствения такъв. И имигрант не си напълно, имигрантския статут предполага получаване на гражданство, не че е невъзможно, просто няма да стане веднага. Животът ти няма да е опасен, като по филмите, в които в южните щати имиграционните преследват латиноамериканци. Дори бих казала, че ще си спокоен, макар и с изтекли документи, пак ще работиш, ще изкарваш в пъти повече, от колкото в България или в Европа и животът ти ще си тече нормално. Но няма да си идваш, без семейство, без приятелите от детинство, без нещата, за които си се трудил и мечтал.

Сега ти си на ход. Движенията на шахматната дъска на твоя живот не са много, затова решавай мъдро. Принуден от системата да заминеш и да станеш 16 187-я, напуснал страната за една година. Да избереш, дали да се качиш на онзи самолет, да видиш как е там, в пристъп на носталгия да погледнеш на изток и да си дойдеш, или да останеш и да бориш срещу всичко, заради твоите мечти. Знам че, е трудно особено, като си бил извън граница вече, знам как живееш в опиянен от магията първите няколко седмици, като се прибереш в България, знам че е много по-лесно да избягаш от безпаричието, съществуването, което водиш и несгодите, които срещаш. Но знам и че тук е нашето място, защото без нас – така нареченото бъдеще на страната, тя ще се срива, срива, срива, докато накрая не остане нищо друго, освен шепа прах и спомен.

Източник: новини7