[ad id=“225664″]
Писнало ѝ било да дрънчи с бутилките между блоковете. Хората, като я видели, се кръстели, мислейки я за свят човек, защото ме търпи. Те не я познават – пред тях симулира доброта, смирение и весел характер на сокче, но вкъщи е като запален кошер на диви стършели. Обикаля стаите все едно е хеликоптер и непрекъснато задава въпроси: „Кольо, как си успял да окапеш шапката си? Защо на зърното ти има сирене? Защо в кутията с кафе има супа, в супата сладолед, в сладоледа лютеница, а в лютеницата кисело мляко? Не ми казвай че си гребал от всичко с една лъжица! Защо си чистиш пъпа с гъбката за чинии? Защо си сложил чорапите си в общото пране – знаеш, че прогарят дрехите и че първо трябва да ги накисна в нафта…” Непрестанно ми крещи – всъщност не вика, а говори с някакъв зловещо хруптящ звук от дробчетата си. Инак е изумителна на вид – невероятно момиче с характер на гнойна афта. Е, ще отида за бира – нека види рицаря в мен. Връчва ми боклука. Ааа, абсурд – няма да се излагам пред съседите. Бива ли корав мъж като мен с женска работа да се занимава?! „Норо, тоя боклук е твой, няма аз да ти го изхвърлям.” Вдига поглед от книгата. Колкото и страшно да ме гледа, няма да го взема! Вземам го – решението е мое, следователно аз съм шефа в тая къща. В асансьора се возя с младо момиче, може би студентка – ходила е да „учи” някъде по етажите. Торбичката ми вони на разложени вътрешности от скумрия, остатъци от престояла салата, лук и две кутии фасове. От миризмата съзнанието ми се запенва. Поглеждам девойката: „Извинете”. Тя очевидно се стреми да не диша и само ми показва среден пръст. Мятам боклука и влизам в магазина. Продавачката ме среща с нежната усмивка на филия с пастет: „Коленце, искаш ли да ти покажа нещо отзад в склада?” „Не, Стефче, знаеш, че си обичам приятелката. Дай две гумени „Ариани” и да бягам.” Хм… няма ми парите. Сигурен съм, че взех десет лева от портмонето.
[ad id=“263680″]
Купувам бирата на вересия и се прибирам. Къде ли съм ги изгубил… ееее… много ясно… хвърлил съм ги с проклетия боклук. Любимата ме разубеждава да не ги търся, но като си спомня с колко малко пари живеехме с майка на село, пък и това са четири гумени бири – все едно да ги излея в канала. Хвърлям си потника и слизам. Горещо е. Стъпвам на една тухла и ровя в казана с пръчка. Няма ги. Трябва да вляза вътре. Готово. Миризмата е жестока – прокиснала диня, развалени черва, детско повръщано, тоалетна хартия, а някой е изхвърлил умряла свинска глава… Мухите ме мислят за техен човек и непрекъснато търсят прегръдка. Аз съм гол до кръста, мръсен, с брада като разстрелян гълъб и коса на прегазен от влак бобър – типичен клошар. Рина в отпадъците. Хм… порязал съм си ходилото – май ще си отчувам мухички. Някой чука по алуминия. Подавам очи от ръба като сурикат. Едно комшийско детенце: „Бате Кольо, мама ти праща пет лева да си купиш хляб.” „Марш от тука, деба недоклесъка ти.” След малко пак се почуква – друго съседче: „Бате Кольо, мама каза да ти донеса тия работи.” Гледам ледена ракия в кристална чаша и половин обелен салам. Отпивам доволно, а малкото момиченце ме храни с колбаса, сякаш съм куче. „Мама си иска чашата.” Това са то жените – грижовни същества, но да не дава Исус да им загубиш или счупиш нещо. Ъ… ето ги моите десет лева – залепнали са за един презерватив. Взимам ги, поочиствам ги в кожата на рамото си и излизам от казана. Жегата е мазна, потта ми се е смесила с вонята от нечистотиите, превръщайки се в слузест ликьор. Тръгвам си в кълбо от мухи. Ядосан, ранен, изморен, унизен – масивно страдание за толкова малка утеха. Усещам, че мириша на престоял три месеца в чувал задник. Пред входа ме вижда касиерката Ваня: „Оооо, Коленце, тъй и тъй си тука, я дай десет лева за чистачка да ви отметна за тоя месец.” Става ми лошо – вцепенявам се. Как е възможно… такава борба… Давам гневно десетте си лева, без дума да кажа. Качвам се горе като робот. Годеницата ми отваря: „Малеее, как смърдиш… да не си ме пипнал довечера!” Влизам в банята. Включвам водата. Животът е като гъза на пеперуда – къс и бързо отлитащ. Не си заслужава да се изнервям за глупости. Усмихвам се..
Никола Крумов
Коледарите са неразделна част от българската коледна традиция, носещи духа на празника чрез песни, благословии…
Атентаторите често се възприемат като сенчести фигури в историята, но зад техните действия стоят сложни…