Измамните „азбучни“ истини. Съдът ли ще реши кога е възникнала българската нация?

Евродепутатът от коалиция „Демократична България“ Радан Кънев е получил тези горещи августовски дни искова молба от лидера на „Атака“ Волен Сидеров.

Последният го съди за обида и клевета по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите, претендирайки за сума от 15 000 лв. Причината – реакция на Кънев на изказване на Сидеров в предаването „Денят започва“ на БНТ от 8 март 2018 г.

Става дума за времето малко след заминаването на руския патриарх Кирил от София, след оставилото му, меко казано, противоречиви впечатления, посещение. В телевизионното предаване Сидеров заявил:

„В средата на 19 век няма български народ, няма българска нация, никой не знае, че има българи изобщо – ние сме заличени. И това, че се възраждаме като народ, като нация, се дължи на Русия, на руския император… “

В своя реакция на личния си профил във Фейсбук Кънев изтъкнал:

„Никога, никога българин не е обиждал така България, нацията ни, наследството ни. Никое хюмне, мекере, ибрикчия или предател не го е правил.“

Статусът на Кънев е препечатан в електронното издание „Медиапул“, от където получава допълнителна публичност.

… не били насочени лично към Сидеров, а към хора, възприемани като предатели в миналото.
Преди дни, в отговор до съда на получената искова молба от Сидеров, Кънев твърди, че искът е изцяло неоснователен. Наистина той бил използвал „груби изрази, които – независимо от буквалната си етимология – обичайно са асоциирани с непатриотично и услужливо към чужди влияния обществено поведение.“ Тези изрази обаче не били насочени лично към Сидеров, а към хора, възприемани като предатели в миналото. Нека оставим този спор на съда.

Безспорни или не?
Причината за тези ми редове е съвсем друга. В частта, която се отнася до „доказателствените искания“, Радан Кънев добавя и следното:

„Моля да бъдат признати за безспорни между страните, но и ноторни и ненуждаещи се от доказване, следните факти:

– Българското Възраждане започва най-късно със създаването на „История Славянобългарска“ от отец Паисий Хилендарски в края на XVIII в.

– Културното и просветно движение през първата и втората третина на XIX век и църковните борби са в основата на формирането на българската нация, която е била историческа и политическа даденост в средата на XIX век.

– Българската народност, в т.ч. вяра, бит, език и култура, има непрекъснато съществуване в периода XIV-XIX в., независимо от липсата на самостоятелно политическо битие.“

Оставям настрани доколко всичко това може да бъде предмет на съдебен спор и доколко съдът е мястото, което трябва да се произнася по подобни въпроси на дисциплината История. Но намирам всичко изложено за изключително показателно за състоянието на българската историческа наука от последните близо пет десетилетия, както и за историческите знания, които са трайно наложени в главите на нашата политическа класа в резултат от образованието по история в средното училище, кандидатстудентските курсове по „История на България“ (с тях се влиза за заветното „право“ където е дипломиран и Кънев) и поднасянето на историческите знания както от историци, така и от любители в медиите.

А смело можем да кажем, че нито началото на т. нар. „Възраждане“, нито цялостното превръщане на българската нация в „даденост“, нито „непрекъснатото съществуване“ на „българската народност“ през XV-XIX век са недискусионни въпроси.

По-скоро избледнялостта на българското име, за което говори Сидеров, през османските столетия, включително и в първите десетилетия на 19 век, е трудно оспорим факт (но трудно вписващ се в концепцията на късния националкомунизъм за 1300-годишна непрекъсната българска история).

„Преди около пет десетилетия „ние бяхме забравили, че сме българи“
И през 80-те години на XIX век са живи още не един и двама съвременници, които помнят, че преди около пет десетилетия „ние бяхме забравили, че сме българи“. Един от тях, Димитър Страшимиров възкликва през 1889 г. как „… трудно е да си въобрази човек степента или даже съществуванието на национално съзнание в нашия народ преди немного десетки години.“

В една от творбите си за родния Лясковец от края на XVIII век Цани Гинчев пази народната памет за сбиращите се на източната страна на долината Костимял, за да се условят за работа. Но Гинчев не пропуска да добави веднага съществения факт как „християни ги наричаха тогава“ (не българи). А селището е разположено толкова близо до старопрестолния Търновград, пазещ уж спомените за средновековното българско величие.

И Илия Р. Блъсков, говорейки за разноцветната етническа мозайка в Силистра на Дунава през 1854 г., споменава изрично: „името българин не се произнасяше тогива“. Списъкът от подобни примери може да бъде продължен и набъбне до неузнаваемост, но и тези са напълно достатъчни. Те поставят под съмнение и продължаващите да господстват и днес съвсем официално елементарни и наивни представи за непрекъснато българско съзнание сред масата от населението през вековете и от там напоследък и превратното разбиране за „обща история с Македония до 1944 г.“.

В този смисъл твърденията от „доказателствената част“‘ на Кънев съвсем не са толкова безспорни. Българите в продължение на столетия са наистина част от „рум милета“ (буквално „римски народ“, от Втория Рим – Константинопол) и православната идентификация определено надмогва етническата и езиковата.

Кога идва българската народност?
„Българската народност“ има „непрекъснато съществуване“ повече в учебниците и книгите и в главите на писалите ги историци. Друг е въпросът дали нейното Възраждане (на „българската народност“) през XIX век като общност е точно „Възраждане“, а не е раждане на нещо съвсем ново, което не е съществувало никога през Средновековието.

Друг е също въпросът дали това става благодарение на руския цар и Русия, както се опитва да ни убеди Сидеров (също дошло от едни други учебници и книжки). И дали не става най-вече заради повеите, дошли от Европа с новите идеи за „нацията“ („народността“) и за „народния суверинитет“, съпроводени при това с политиката на модернизационни реформи, начената от самите управляващи кръгове в Османската империя или т. нар. Танзимат след 1839 г.

Те са тези, които правят българската църковнонационална борба през следващите десетилетия легална и възможна, а около 60-те години на XIX век вече превръщат българите в трудно заобиколим фактор на балканската политика и османската действителност. Още в началото на XX век в едно сборниче, посветено на Марин Дринов, Александър Теодоров-Балан е категоричен, че наистина е имало и Петър Берон, и Васил Априлов, ала истинското „Възраждане“ на българите идва с Танзимата прогласен от султана през 1839 г.

Спорно в науката е и началото на Възраждането, за което говори Кънев в частта за „доказателствените искания“, и то едва ли ще се реши от българския съд. Носещи все още усещането за отминалите десетилетия, съвременници от XIX век го поставят обикновено към 20-те и 30-те години на XIX век. Някъде от там те започват да чувстват, че живеят в „ново време“. Едва Марин Дринов в началото на 70-те години на столетието ще реши, че Паисий е важен, за да постави и началото му с появата на „История славянобългарска“ през 1762 г.

За един от първите възрожденци обаче, Васил Априлов, – дълги години мислил себе си за грък, – това, че е българин му изяснява не Паисий, а Юрий Венелин с „Древните и сегашни българи“. Истински по-масов отглас от книжицата на Паисий можем да търсим едва след появата на „Царственика“ на Христаки Павлович през 1844 г. Изданието е публикувана печатна Паисиева история, без прословутия предговор с „О, неразумний и юроде! (явно не му се е видял толкова важен). Едва около осем десетилетия или близо век след появата си „История славянобългарска“, и то под формата на „Царственик“, започва да има по-пряко масово въздействие.

Наистина културното и просветно движение през първата и втората третина на XIX век и църковните борби са в основата на формирането на българската нация, както твърди и Кънев. Но дали тя (българската нация) е била „историческа и политическа даденост в средата на XIX век“ в днешните си мащаби и обхват, с днешното си съдържание, може сериозно да се поспори. Вярно е, че включително и в Македония, хора като велешаните Йордан Хаджиконстантинов-Джинот и Райко Жинзифов, охридчаните Григор Пърличев и Кузман Шапкарев, братята от Струга Димитър и Константин Миладиновци, много интелигенти и представители на градския еснаф се декларират „бугари“ или „болгари“ (и видимо създават проблем за сегашната македонска част от смесената мултидисциплинарна експертна комисия). ?

Но за колко от огромното мнозинство това е имало вече важно и съдбоносно значение като самосъзната идентичност и принадлежност към една българска общност? По този въпрос видимо може вече да се поспори (за неудоволствие на българската част от същата комисия).

Българската историография поставя през 1870 г. процеса на окончателно формиране на модерна нация, но той може да се изтегли и по-късно. В този смисъл прословутата мисъл на Масимо д’Азелио – “Създадохме Италия. Сега трябва да създадем италианци”, по-скоро би трябвало да се преправи на „да направим италианците по-многобройни“. В нашия случай – създаването на Българската екзархия и после през 1878 г. на българската държава са предпоставки за изграждане на институции, които дават възможност да станат по-многобройни българите и да завърши процесът на формиране на нацията.

Кандидатстудентските уроци
Но проблемът е, че българската историография е вкарала с уроците по история в училище и чрез кандидстудентските уроци в главите на политическата класа именно залегналите в „доказателствената част“ сякаш „азбучни истини“.

А гарантираните от Министерството на образованието ползи за историците от тези кандидатстудентски уроци никак не бяха малко – добър допълнителен пазар за припечелване на средства; тълпи от кандидати за уроци преди развитието на Интернет и ориентацията на младите към чуждите университети (нямаше ги още днешните олекотени изпити и Н-класирания); среда за корупционни практики; залагане на ключови думи в темите (или пък други знаци) за откриване на кандидатстудентски работи, които допълнително вдигат „мизата“ на частните уроци и определени курсове.

Както виждате, предостатъчно основания да спрем с четенето и следенето на новостите в науката. Така от година на година, от курс в курс, от кандидатстуденти до кандидатстуденти, при гарантиран доход и никакъв стимул за обновяване на пожълтелите листа от 70-те години, рутинни, до болка повтаряни, на пръв поглед сякаш самоочевидни, но за сметка на това напълно измамни и разминаващи се с реалността исторически знания бяха вкарани и в главите на устремилата се към специалност „право“ бъдеща политическа класа.

Кандидатстудентските уроци до такава степен направиха някои истини „азбучни“, че сега дипломираните историци и посещавалите курсовете се чудят: „Ама как така македонците няма да признаят обща история от идването на славяните (разбира се, онези „от българската група“) до 1944 г.?“ Затова и видимо по работата на комисията политиците от българска (Борисов, Каракачанов, Захариева) и македонска страна (Пендаровски, Заев, Димитров) не могат да чакат историците да се „натутат“ и леко започнаха напоследък да изземват функциите им. Но едва ли това предстои да бъде сторено и от съда в България при спора Сидеров-Кънев. Макар наистина не Русия и руският цар (още по-малко патриарх) да възродиха българите през XIX век. А за хюмнето, мекерето, ибрикчията или предателя, определено не съм компетентен.

Иван Дарийков