Изпусни питомното, че гони дивото

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 51, 1990 г.
ИЗПУСНИ ПИТОМНОТО, ЧЕ ГОНИ ДИВОТО
Когато усетиш, че около едно нещо са шетали много зли сили, като че ли и волята ти омеква и губиш сила и кураж да се намесиш, да се бориш да бъде изтръгната истината. Струва ти се, че нещата непоправимо са се променили, че са търсели да изскочат на друг път, че нещо е било назряло до пукване. А когато поолегне времето и видиш, че някой методично е дърпал конците, че някой точно чрез теб си е оправял играта, не ти остава нищо друго, освен да признаеш, че противникът ти е бил по-хитър от теб.
За случая ще визираме следните допирни точки: Старозагорската художествена галерия, двете бивши банки отсреща (едната бе съборена, другата бе превърната в Дом на журналиста), старата цигарена фабрика зад Профсъюзния дом на културата и сегашния Дом на художника. В очертания периметър през 80-те години тук се разиграха някои драматични по своя смисъл и последствия събития. Строителят-разрушител на града (известна партийна номенклатура) беше решил да види сметката на двете бивши банки – образци на старата градска архитектура. Мотивите тогава бяха, че тук трябва да се открие място за манифестациите и за тяхната възторжена публика. Малко по-късно, когато строителят-разрушител посегна и на други подобни с архитектурна стойност сгради, срещу опълчилото му се насреща обществено мнение той направи един широк жест на класово-партиен подход и категорично отхвърли всякакви разумни доводи: буржоазна архитектура и тя няма място в социалистическото ни съвремие! В случая с банката воплите на обществения глас бързо бяха заглушени от рева на докараните тук танкове, с помощта на които старата банка трябваше да подвие колене и безславно да бъде запратена в буржоазното минало. По-късно строителят-разрушител гордо се тупаше по гърдите: видите ли, само половин час ми трябваше да съборя и другата! Причината да не отиде и другата по реда си бе тази, че по същото това време в Стара Загора се случиха представители от ръководството на Съюза на българските художници, които като видяха злочестието от един съвременен културен вандализъм, с авторитета си успяха да обуздаят разрушителната страст на въпросния класово-партиен чистофайник. Сега оцелялата банкова сграда, макар самотна, е едно от малкото човешки неща, на които може да се спре окото на проспекта изток-запад.
Още едно подобно човешко нещо от буржоазно-капиталистическото архитектурно наследство на Стара Загора в близост пък решиха да опазят и съхранят художниците. Запретнаха момчетата ръкави и се заеха да превърнат предоставената им от Общинския народен съвет Бухчева къща в свой дом. Чертаха, градиха, строиха, даряваха пари и труд само и само да стане домът. И добре, че го сториха, защото както се извъртяха нещата, сега четирите малки стаички на втория етаж и дворчето през лятото се оказаха единственото място в 200 000-ната Стара Загора, където нароилото се през последните години художническо племе (дай боже всеки му такъв художествен берекет) може да изложи картините си.
Всеизвестно е, че апетитът идва с яденето, а и на самите художници морето се стори до колене, та с нескриван ентусиазъм отправиха взор към отсрещната сграда – старата тютюнева фабрика с черните си дупки на необитаемост и разруха. Идеята беше от нея да бъде съграден многофункционален изложбен комплекс. Речено-сторено! Идеята беше одобрена от Съюза на българските художници, ръководството му долетя начаса, начело с доайена на българската художествена бохема – неотразимия Дечко Узунов. Идеята бе скрепена с държавните и партийните печати на града в един съвместен договор, подписан на важно историческо място – партийната резиденция на Аязмото. Очарователният както винаги Дечко Узунов произнесе една твърде фриволна реч за такъв тържествен момент, от която точно съм запомнила следните негови думи: „И хем да побързате, че моите години не са малко. Да не става нужда да ви пиша писмо от оня свят.” Отиде си от този свят художникът и колкото се видя реализирана скрепената с официални печати идея, толкова се получи и писмо от него от небесните селения (лека му пръст!)
Договорът си е договор, но по-важно какво „ние” скрито-покрито сме си мислели. Не мина време и ето ти нова партийно-държавна идея за въпросната сграда – междуучилищен център по трудово обучение. Така на две чертожни маси успоредно вървяха два проекта – за изложбения комплекс и за междуучилищния център. Само че, докато едното още стоеше на проект, другото вече на бърза ръка започнаха да го осъществяват. Така едно лято тук преграждаха и доизграждаха бъдещите кабинети за трудово обучение. Другата идея обаче ревностно продължаваха да защищават ентусиазираните художници. По тяхно настояване се свикаха партийни и държавни бюра на комитети и съвети да гледат архитектурния проект за изложбения комплекс, смели защитници излизаха с насрещни гърди срещу строителите-разрушители на града. Скоро обаче крилцата им щяха да омекнат. Избухна като бомба. Докато са зографисвали и оправяли своя дом, художниците са извършвали ред нередности: „Нецелесъобразно използване на сумите от дарението – екскурзия в чужбина, банкети на едро, почерпки на дребно, купуване на предмети за нечии работни кабинети.” (Текстът е от „Работническо дело” от 23 ноември 1988 г. от материала „Късно повикана истина”.) Двама доблестни мъже решават да поставят на място своите некоректни колеги, така на едро и на дребно разполагали с парите от дарението. Следват финансови ревизии, работа на органите на МВР, на прокуратурата. В същото време отделят на ОК на БКП стриктно бди да не се изтърват нещата, настоява, връща, дава ход на проверки и ревизии и т.н. и т.н. На общия фон на тази суматоха вече за многофункционален изложбен комплекс не се говори. Остана да се гуши зад стърчащото архитектурно недомислие – Профсъюзният дом на културата в центъра на града – една окаяна и с черни амбразури сграда.
Кампанията от ревизии, следствия, проверки бе прекратена от официалните инстанции поради липса на доказателствен материал за вина.
Отдавна зреещи сили за единоборство в групата на художниците сега намериха благодатна почва рязко да се разграничат една от друга. Следвайки обстоятелствата, от едната страна на „барикадата” стояха обвинителите (съставът им нарасна), а от другата страна – обвиняемите. Точно скроената и премерена интрига си изигра ролята. Разцепената на две група на старозагорските художници след дълги мъчителни гърчове и препирни вече е обособена на две дружества с идеята за благородно художествено съревнование. Третата страна, макар и да слезе формално от „историческата сцена”, остана със самодоволството за добре свършена работа. Сега можем да си дадем сметка колко бяхме свикнали с шетнята на номенклатурата сред творческите общности. Разбира се, не можеш да отнемеш таланта на човека, но затова пък можеш да му скъсаш нервите и да го хвърлиш в безплодни и уморителни борби, да го откъснеш от нормалната му и естествена среда, да го лишиш от колегиална подкрепа. Но още по-страшно е да осъзнаеш, че си бил в ръцете и си станал жертва на безпросветни страсти.
Животът рано или късно сам отсява питомното, дай, боже благи ръце да го съхранят, да го запазят.
Донка ЙОТОВА