Из “В килиите на централния затвор”

Стамо Керезов
СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ
По причини, които нямаха нищо общо с пролетарските интереси селско-работническото Септемврийско възстание през 1923 г. избухна преждевременно.
Това въстание е още много близко до нас, за да може да се преценява неговото историческо значение.
Може смело обаче да се каже, че в основата на това кърваво дело лежеше измамата и малодушието на неговите водачи. Избухнало в един маловажен боен театър, откъдето не можеше да се овладее централната власт, заченато и родено в грях, зле подготвено и зле ръководено, то беше предварително осъдено на неуспех.
Овладена от бурята на една могъща идея, душата на въстаниците пламна като една купа слама и така бързо и угасна.
Въстаналите селяни и работници бяха притиснати от численото превъзходство на един противник с несравнено по-добро въоръжение и по-здрава организация. Затова бяха бързо смазани и подчинени.
С всичкият пламък на своята буйна душа, горяща от един висок идеализъм, Соня с пушка в ръка взе непосредствено участие в боевете.
Ала известието за бягството на водачите Васил Коларов и Георги Димитров я хвърли в един необуздан гняв, който бързо се смени със страшна апатия. Тя захвърли пушката и придружена от Денко пое пътеката към Балкана.
Когато се изкачи на върха на планината, тя погледна под себе си назад и потрепера пред страшната картина, що се изпречи пред очите й.
Пламъците на грамадни пожарища, които безмилостно унищожаваха кървавата вековна мъка на мирното население, се издигаха на възбог и стигаха дори до небесата.
В ушите й още звучаха писъците на злочестото население и тези писъци, слети със зловещото фучене на пламъците, сякаш се издигаха с един неудържим устрем нагоре, за да стигнат по-скоро Бога, от когото да търсят закрила – и пред когото да излеят мъката си.
Цветущите котловини на реките си, Скъта и Огоста, облени в огньове, кръв и сълзи, димяха и клокочеха като някой гигански вулкан.
Студени дъждове обливаха плачещата земя; но това сякаш не бе дъжд, а тих безутешен плач. От тъмното оловно небе като че падаше върху земята сянката на една велика народна скръб.
Далеч там в полето пълзеше сивата колона на Царските войски. След победоносни битки, през които техните блестящи мечове бяха обагрени с алената кръв на техни родни братя, връщаха се сега те към София. Но това сякаш не бяха живи човеци, а сенки, излезли от гроба Начело на мъртви музики и скромно свити знамена — онези същи знамена, които бяха покрити със славата на 100 полета бойни, с обронени глави и свити от болка сърца, печално вървяха те из равнините на святата Българска земя,  потънала в кръв и срам.
.     .     .     .     .
Соня бе съдена и осъдена на смърт, но поради нейната бременност, смъртното наказание беше заменено с доживотен строг тъмничен затвор.
По този повод един от крайните вестници на буржоазията със злоба и недоволство писа:
„Голямата революционерка Соня, която без да трепне издаваше смъртни присъди срещу честните и предани представители на властта, сега е намерила за нужно да избегне справедливото възмездие на закона, като жертвувайки своя морал, за който впрочем, комунистите никога не са държали и възползувана от буржоазните закони, срещу които се е борила, оставила се да стане бременна.
Нека, обаче Соня знае, че Бог забавя, ала не забравя. Защото срокът, предвиден в чл. 608 от закона за У. С. ще измине и Соня, без никакво съмнение, ще получи наградата за своите престъпления.”
Заканата на буржоазния лист не можа да се изпълни. Смъртното наказание бе заменено с доживотен затвор.
Детето се роди в затвора. Но странно нещо! Това дете, заченато и родено сред толкова страдания и тревоги, се оказа едно здраво, хубаво и жизнерадостно момченце, Чавдарчо е вече на 6 годинки.
Той често посещава майка си и огласява мрачните коридори и килии на затвора със своите весели, детски викове.
Той знае от сега, че като поотрасне ще бъде изпратен в един болшевишки приют в Русия или Германия.
Преди да научи думата хляб и мамо, Чавдарчо е научил да казва:
— Аз съм комунист!
Соня лежи вече близо 6 години в централния затвор. Тя понася своята тежка участ с твърдост и мъжество, но въпреки своите болшевишки разбирания, тя тъгува  твърде много за своята повяхваща хубост.
Напоследък тя въпреки желанието си, получи едно частично помилване по случай Царския годеж и вероятно скоро ще бъде напълно свободна.