Из необятната „Пипи Дългото Чорапче“, ех. „Всеки уважаващ себе си бик този сезон има един рог“

Томи тръгна през една ливада. Не намери никакъв Господин Нилсон, но намери нещо друго. Един бик! Или по-точно казано, бикът намери Томи и Томи никак не му се понрави, защото това беше зъл бик, който ни най-малко не обичаше деца. Той се втурна напред с наведена глава и страшен рев и Томи нададе нечовешки вик от ужас, който проехтя в цялата гора. Пипи и Аника го чуха и пристигнаха бегом да видят какво означава това. Бикът вече беше успял да вдигне Томи на рогата си и да го метне нависоко във въздуха.

— Такова неразбрано животно — каза Пипи на Аника, която плачеше отчаяно. — Така ли се прави? Нали ще изцапа бялото моряшко костюмче на Томи. Отивам да вразумя този глупав бик.

Речено — сторено. Тя изтича и дръпна животното за опашката.

— Прощавай, че те прекъсвам — каза тя и понеже го дръпна силно, бикът се обърна, съзря още едно дете и веднага понечи да вдигне и него на рогата си.

— Както вече казах, прощавай, че те прекъсвам — повтори Пипи. — Пък извинявай, че го откъсвам — прибави тя и прекърши единия рог на бика. — Тази година не е модерно да се носят два рога. И всеки уважаващ себе си бик има само един рог. Пък и без него може — допълни тя, като откърши и втория.

Тъй като рогата на биковете не са чувствителни, бикът не съзнаваше, че вече си няма рога, но въпреки това той силно заблъска момичето, че ако не беше Пипи, а някой друг, сигурно щеше да стане на кайма.

— Ха, ха, престани да ме гъделичкаш! — закиска се Пипи. — Нямаш понятие колко ме е гъдел. Ха-ха, стига толкова, стига, ще умра от смях!

Но бикът не мирясваше, та най-сетне Пипи се метна върху гърба му, за да си поотдъхне. Но много не можа да си отдъхне, защото бикът съвсем не беше съгласен Пипи да седи на гърба му. Как ли не се мяташе, за да я събори, но тя здраво притискаше колене и продължаваше да седи. Бикът препускаше насам-натам по ливадата и така яростно пръхтеше, че от ноздрите му излизаше пара. Пипи се заливаше от смях, викаше и махаше на Томи и Аника, които стояха настрана и трепереха като листа на трепетлика. А бикът се мяташе и въртеше, като се опитваше да хвърли Пипи от гърба си.

— Как танцувам с моя любим приятел — тананикаше си Пипи, без да мърда. Накрая бикът така се измори, че легна на земята, като си пожела да няма вече никакви деца на света. Впрочем той никога не беше смятал децата за особено необходими.

— Ако си решил да си правиш следобедната дрямка — каза любезно Пипи, — няма повече да те безпокоя.

Тя слезе от гърба му и отиде при Томи и Аника. Томи си беше поплакал. На едната му ръка имаше рана, но Аника я беше превързала с кърпичката си, та вече не го болеше.

— О, Пипи! — извика развълнувано Аника, когато Пипи дойде.

— Шт! — прошепна Пипи. — Не буди бика! Той спи и ако го събудим, ще започне да капризничи.

Но в следващата минута, без да я е грижа за следобедния сън на бика, тя се провикна с цяло гърло:

— Господин Нилсон, Господин Нилсон, къде си?

И изведнъж — просто да не повярваш — зърнаха Господин Нилсон, сгушен на един бор. Той смучеше опашката си и изглеждаше много тъжен. На едно такова малко маймунче сигурно не му е приятно да остане самичко в гората. Сега Господин Нилсон скочи от бора право върху рамото на Пипи и размаха сламената си шапка, както правеше винаги, когато много се радваше.

— Аха, значи този път не си станал слуга? — рече Пипи и го погали по гръбчето. — Пфу, та това нали беше лъжа, да си кажа истината! — досети се тя. — Ами ако е било истина, не може да бъде лъжа — продължи да разсъждава тя. — Ще видите, че в края на краищата той може би наистина е бил слуга в Сурабайя! И тогава знам кой ще пържи кюфтетата отсега нататък.

След това потеглиха обратно. Роклята на Пипи все така шляпаше, а обувките й все така жвакаха. Томи и Аника бяха на мнение, че въпреки срещата с бика са прекарали чудесен ден, и запяха една песен, която бяха научили в училище. Всъщност това беше песен за лятото, а сега вече настъпваше есента, но те си решиха, че все пак е подходяща за случая.