ГЕРГИНА ДАВИДОВА
ЖАДНИ ОЧИ
Разказ
Утрото се сейнало и денят повел светлината при хората – работа ги чакала.
Подранила и мамината сестра Цонка. Помазаната с яйчице питка блестяла като печена на слънчице и приканвала всички към софрата. Тя извадила и сиренце, и доволна от вкусната закуска, зачакала да се излюпят от леглата малките й пиленца. Докато шетала, се вглеждала в прозореца откъм пътя. Вече час как пощальонът седял на тяхната пейка и пушел, пушел…
– Този човек работа няма ли? – мислела си сиротинката. – Писмата му кой ще разнесе?
По едно време го видяла да поглежда към техния прозорец и се почудила:
– Брей, ама на този човечец може да му е станало нещо и се оглежда за помощ! – взела канче с водица и изтичала да му помогне.
Наскачали сънени и другите й деца и Атанас – мъжът й. Всеки протягал ръка, за да вземе писмото, но когато видели жълтата хартийка, дръпнали ръце и замръзнали. Пресегнала се Цона – майката и пребледняла. Чувала беше неведнъж за тази тънка, грозна гостенка. Буквите й – ситни, като семе от петуния, но много майки е захапала за душата. Завъртяла листа пред невиждащите си очи и наредила на свития в ъгъла човек:
А писмото било кратко: „В боевете при село Калня, Пиротско, избухнала бомба и взела много жертви. Сред загиналите войници е и вашият син Петко Атанасов Петков, който с достойнство изпълнявал своя дълг. Никой от убитите не е върнат в родния си дом. Погребани са на място.”
– Господи, къде са костите му – скрити ли са нейде или са разпръснати в окопите?! – плакала горката цяла нощ.
Черна кърпа вързала на портите и на главата си, а сутринта събрала новите му дрешки, обувки и книгите му и ги занесла на гробищата. Сама изкопала гроб и погребала дрехите му вътре. Всяка сутрин осъмвала, плачела и преливала земята. „Другите докараха Петко! Къде ли скита душицата ти неопята?” – нареждала тя. Затова на четирийсетия ден викнала поп, за да опее гроба му.
Минала цяла година и получават второ писмо.
Отново писъци на радост:
Още същият ден взима количката, откопава дрехите и каквото останало здраво в чувалчето, го изпрала и пак зачакала синът й да се завърне.
Изправила се стойката й, усмивка озарила лицето й, но не задълго.
На 5 март, 1945 година, отново мъка прерязала сърцето й – убит е от немците в град Нюрнберг, при опит да избяга от лагера.
Мамин сокол, искал е при нас да долети. Кой ти, мамо, крилата прекърши? Пусти войни! Пусти да останат! – без душа останала от рев горката.
След този ден се разболяла, залежала, а единственото й желание било:
Дни и нощи плакала, надявала се и нито работела, нито трошичка хляб сложила в устата си.
Така се влачела и уповавала до сетния си земен час. Една сутрин я заварили децата й издъхнала, с отворени очи, обърнати към портата, откъдето очаквала да влезе чедото й, загинало по чуждите земи.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
Ашваганда, известна също като „индийски женшен“, е растение, използвано от векове в традиционната индийска медицина…