Йордан Атанасов
ДА ТИ ЦЕЛУНАТ РЪКА В УКРАЙНА
(пътепис)
В ранно есенно утро с обяснимо вълнение потегляме с Господин Стефанов – доцент от Техническия университет, на дълъг път към нашите позабравени сънародници в Украйна. Доцентът преподава във филиала на университета в Сливен. Волвото му е натоварено с 350 килограма български учебници от втори до пети клас, дарени от СОУ „Христо Смирненски“- Стара Загора. Аз допълнително съм го донатоварил с художествена литература от Народно читалище „Даскал Петър Иванов – 1988“ – също дарение, и един наръч от най-новия брой на вестник „Литературен глас“, посветен на Съединението. Към 9 часа сме на ферибота Силистра-Калараш и продължаваме през Румъния и Молдова. Някъде към 16 часа, след 12-часово пътуване, сме на украинската граница. Бариерата вдига дребно момиче в униформа и калашник на рамото. Това е малко стресиращо, но разбираемо. След рутинна проверка се отправяме към Болград, който е на 7-8 километра от границата.
Из „Птици в нощта“: Разкази на Стефан Митев
Г-н Стефанов е за четвърти път по тези места с подобна дарителска мисия, а също и да набира кандидат-студенти за факултета си. Първото училище, в което сме планирали да оставим учебници, е гимназията в с. Табаки. Поради късния час директорът отсъства, успяваме да се справим с помощта на пазача и една служителка. По програма трябва да пътуваме за село Городнее, но се отбиваме уж за съвсем малко при Ана Маргарит – жена на около 65 години, пъргава и любезна. С доц. Стефанов са стари познати. Тя има две дъщери – голямата Нина живее от 29 години в Сливен. Другата й дъщеря живее с мъжа си в Табаки. Майка, дъщеря и зет всяка заран пътуват за пазара в Болград, където имат „точки“, т.е. сергии, и предлагат разнообразни стоки: трикотаж, рибарски принадлежности, храни за домашни питомци…
Жената е отрупала масата с храна и напитки и само подканя: ежте-ежте… Как да откажеш, след като всичко е много вкусно. Особено руската салата. Дълги години Ана е работила като готвачка. Но ние нямаме време, обещаваме й да погостуваме и пренощуваме другата вечер. Поканени сме за малко в едно друго домакинство в съседното село Зализничное, само да видим къде живее семейство Балан. Техният син Евгени със съдействието на доцента ще работи и живее в Сливен. И тук отрупани маси, а нас ни чакат в Городнее. Няма как, опитваме, за да не обидим домакините, и вече по тъмно потегляме по разбитите пътища на 37 километра навътре в Болградски район. По уговорка две коли ни чакат на първия разклон в селото. Съгласно указанието на директорката на гимназията Мария Пинти, с която ще се видим следващия ден, сме разпределени при две семейства за нощуване. Но преди нощувката следва ново трапезно изпитание. Отказвам самогона, който според домакина Михаил е над 50 градуса, и минаваме с жена му на купешка 40 градусова водка „Первак“. Приятна на вкус. Нямам обем, насилвам се и хапвам парче от печено шилешко, заклано предния ден от стопанина. Разбира се има пелмени и други вкусотии. Михаил не пие, защото е шофьор и в четири заранта ще кара автобус до Одеса. Там стига след 5-часово пътуване, още толкова има свободно време и обратно за Городнее. Два дни работи, три дни почива. Домакинята Наталия е учителка в местната гимназия в селото. От нея разбирам, че учителските заплати са приблизително към 200 долара, а пенсиите – около 45-50 долара. Малките приходи от държавната хазна карат хората да си отглеждат животни в дворовете: прасета, кокошки, патици, овце… Ниските доходи и разбитите пътища – това е голямата болка на българите тук, споделя Наталия. Както и липсата на водопроводна мрежа и канализация. Семейството има две дъщерички – две куклички: Диана – на 11 и Мария – на 7. Красиви и спретнати, към 8 часа заранта те поеха към училище. Поздравявам възрастна жена на двора, преди да излезем и ние. Това е 87-годишната баба Мария Семьоновна Гайдарджи, която живее в пристройка на двора. Тя позна от раз, но все пак пита от България ли съм. Потвърждавам и протягам ръка. Жената я поема, покланя се и я целува. Като в шок съм. Никой в живота ми не ми е целувал ръка. Окопитвам се, обръщам дланта й и аз целувам ръката й. Тя обаче отново целува моята и слага втората си длан върху моята и просълзена въздиша: „Майка България, ех, Майка България“…
Пред гимназията доцент Стефанов вече е доведен от неговите домакини и сме приети сърдечно от Мария Пинти – директорката на гимназията. Тук училищата нямат имена?! От нея разбираме, че селото се е зародило, след като тук пристигат няколко семейства от с Жельо Войвода, Сливенско, през 1813 година. Те живеят в мирно съжителство с местните татари, гагаузи и други общности. В гладните години 1946-1947 година местните са имали смелост и успели да скрият зърно от властта. Закопали го в ями. И така оцелели. В околните села имало масово измиране от глад, стигало се и до човекоядство… По-късно единствено Чийшия (старото име на Городнее) успява да запази църквата си от разрушение. Населението масово излиза с риск за живота си и не позволява разрушаването на храма от войнстващи анархо-комунистически тълпи.
След срещата с учителския колектив посетихме историческия музей на селото. Има с какво да се гордее четирихилядното население. Тук се съхранява книга-опис на всички имена и кръщенета от 1820 година, т.е. 7 години след основаването. Селата тук сега, за разлика от нашите, са многохилядни. Но и те постепенно намаляват. Има миграция към големите градове – Одеса, Киев… Не малко от младите хора се стремят към България, искат да учат и да работят. Останах с впечатление, че почти всяка къща има роднини у нас. Нямат проблеми с езика ни. Макар че помежду си говорят на руски, а с нас – на български с малък акцент. Дълбоко вкоренено е все още наследството на бившия СССР. Руският език се явява като есперанто за страните от бившия соцлагер. Това особено личи по митническите пунктове…
На прибиране към Болград в село Кубей минаваме край къща с табела отпред „Българско неделно училище „Изворче“. Решихме да позвъним, показа се мъж в работни дрехи. Преустройвал къщата си за филиал на неделното училище. Базата се намира в Болград под егидата на Българския културен център „Академик Александър Теодоров-Балан“. Мъжът се казва Петър Русев, а жена му Прасковия Русева. В събота и неделя с още няколко колеги обучават без такса за учениците около 400 деца на възраст от 5 до 11 години по български език, история и география и икономика. Прасковия показва свои стихове, отпечатани във в. „Роден край“. Ето едно от тях:
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Прославен български език – за мен прекрасен,
достъпен точен, горделив и толкоз ясен!
Чудесен български език – за мен приятел
и истински правдив, учтив, добър учител!
Свободен български език – за мене спомен,
почитан от баща и брат. Ти мой си корен.
Духовен български език – за мен безсмъртен.
Обичан, мъдър, смел – ти моя песен.
Министерството на образованието в България спонсорира отчасти високо-патриотичното начинание на семейството. Училището има четири филиала. На завършилите се издават удостоверения за това, което са изучавали. В момента стопанинът, който е директор на Българския културен център, се изявява като зидаро-мазач, за да подготви още един кабинет за децата в къщата, закупена с българска помощ. Измазва една стена с глина, омесена с дребна слама. Казва че е качествено, запазва топлината. Отгоре се изравнява и шпаклова. Разбрахме, че така са строени много от местните къщи на българите. В големия кабинет, оборудван с необходимата техника, виждаме два големи портрета – на Васил Левски и на академик Александър Теодоров-Балан. Направихме си снимки пред тях. Спряхме за малко, а не можем да тръгнем от многото информация, която семейството направо ни „изсипа“ в подкрепа на родолюбивата си дейност. Портретът на академик Балан не е случайно тук. Той е роден в Болград, но малко по-късно семейството му се преселва в Кубей. От тук тръгва славният му път към България и Европа…
Чакат ни в училището на Табаки, където вчера вечерта оставихме учебниците, затова си определяме среща следващия ден в Българския културен център в Болград. Вълнуваща беше срещата с учениците от Табаки. Те са строени в П-образен ред пред сградата. Това ни изненада. Застанахме пред тях и се наложи да произнасяме импровизирани слова за скромната ни мисия. Доц. Стефанов говори най-вече за университета в Сливен, аз – за българската литература.
В директорската стая ни почерпиха със сладки. Пошегувах се, че са порошенки. И в момента погледът ми съзря портрет на президента в ляво от вратата. За сега скромен – може би 20 на 30 сантиметра. Портретът беше „спуснат“ явно с разпореждане, защото същият си беше и в другите училища…
Втория ден гостувахме в дома на Ана Маргарит, както й бяхме обещали. Тук традицията е като нашата – събуваш се и влизаш. На вечерята присъства Ира – една съседка на домакинята с 11-годишния си син Славик. Ира също като Ана работи на пазара в Болград. Има щанд за ученически пособия.
Не може да си в Болград и да не посетиш Събора-храм „Преображение Господне“, започнат като строеж през 1838 година. Огромен, почти колкото нашия „Александър Невски“. Възхитително! Запалихме свещички и се отправихме към другата забележителност – Историческия български музей. Тук е събрана паметта за живота на българите от този край на Бесарабия. От началото до наши дни: обичаи, работа, култура… Директорката Мария Ивановна говори с възхищение за генерал Иван Никитич Инзов – генерал-губернатор на Одеса, който е направил много за нашите: дал им попечителство, раздал земя, след като видял трудолюбието на българите; организирал строителството на Болград, дарил е лични средства за изграждането на Събора „Преображение Господне“. Искал е да бъде погребан в Болград. И когато починал в Одеса на 77 години, българите издействали да бъде препогребан в града, основан от него. Дванадесет дни и нощи носили на гръб тленните му останки от Одеса до Болград. След опелото в храма отново го понесли, но този път до гробището, на колене. Има такава рисунка в музея – мъже на колене, а над тях ковчег. Над гроба са изградили величествен обелиск, който сега е вплетен в знака на града.
А.С. Пушкин, както е известно, е бил заточен по тези земи от императора заради свободолюбивия си дух. И смелото перо. Но е било възложено все пак на генерал Инзов да го покровителствува. Защото е знаел, че това е геният на Русия. Нещо повече – те с Инзов станали приятели, макар че били на различни възрасти. С червени линии на една карта в музея са отбелязани обиколките на великия поет из Бесарабия. Те са много и обхващат цялата област. Мария Ивановна посочи картата, а под нея едно стихотворение на поета за българите, които той много уважавал за трудолюбието и скромността им.
КИРДЖАЛИ
В степях зелёньх Буджака
Где Прут, заветная река,
Обходит русские владенья,
При бедном устьи ручейка,
Стоит безвестное селенье.
Семействами болгары тут
В безпечной дикости живут
Храня родительские нравы,
Питаясь трудом,
И не заботятся о том
Как ратоборствуют державы
И грозно правят их судьбой.
1828
По-късно – след седем години, Александър Сергеевич пише повест със същото заглавие „Кърджали“ за един български разбойник с интересна съдба. Който подобно на Робин Худ и други смели борци срещу робства и за свобода става любимец на автора. Поемата е била интересна и търсена за времето си.
Болградската гимназия отдавна предизвиква любопитството ни. С доцент Стефанов имаме уговорена среща с директорката Снежана Скорич. Това е първата българска гимназия от Възраждането насам. След Кримската война, когато Болград и 40 колонии се присъединяват към Молдова, при създадено всенародно настроение княз Никола-Конаки Богориди, с българско потекло – убеден от Георги Сава Раковски, издава документ за създаването й. Хрисовулът казва, че основен език, който ще се изучава в училището, е преобладаващият в региона. Това е българският. На 1 май 1859 г. се открива Българското централно училище „Св. Кирил и Методий“, което по-късно заслужава сегашното си име: „Г.С.Раковски“. От 1861 година гимназията има своя печатница, издават се ученически помагала и литература. Заслужава да се спомене, че тук са учили известни българи като Александър Малинов, Ангел Кънчев, Димитър Греков, Иван Салабашев, Олимпи Панов, Димитър Агура, Иван Вульпе, Александър Теодоров-Балан…
Има спогодба между нашите две правителства от 2001 г. (на Република Украйна и Република България), според която в Болградската гимназия ще се преподава и на български език. В настоящия момент в гимназията учениците изучават 4 езика – официалния украински, български, руски и английски.
След това необходимо отклонение сме пред още един символ на българщината в този край на Украйна. Приети сме радушно и ръководството обсъжда с г-н Стефанов предстоящо гостуване в Сливен на 12 ученици от Гимназията и двама преподаватели. Гостуването е по Европейската програма „Еразъм +“.
Тръгваме си с разтовареното волво на доцент Стефанов и удовлетворени от изпълнената мисия – да помогнем на нашите, с това, което им е най-необходимо – словото българско.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
