Из „Птици в нощта“: Д-р Тодор ТОЛЕВ – За кучетата и кервана

Е, това го знаем: кучетата си лаят, а керванът си върви… Кратко, ясно и поучително. Верно, че е унизително някак, пък и обезсърчително звучи, ала какво да се прави! По-важното е – казват ми – че свобода на мисълта има, свобода на словото има – за всеки на корем. И до втръсване за околните. Щото ако взема непрекъснато на жена си вкъщи едно и също да приказвам – сещате се какво ще последва…

И така, приказвам си аз, пиша част от изприказваното – ден след ден, година след година … И какво от това? На морето дупка – би рекъл синът ми, за да ме дразни … И ще е прав всъщност, щото човек най-се дразни, когато верни неща за себе си чува. И как да му отвърна, че по-важно е гласност да има, пък то, другото от само себе си ще се оправи, според древните гърци – демиургически някак …

И ето, приказвам си аз за лошотиите наоколо и вътре в нас. И не само аз приказвам – стотици и хиляди приказват, стотици хиляди приказват и – нищо! Гласност има в преизобилие, ала чуваемост няма – или поне видимите последствия от нея. Само понякога някой журвалист ще подеме донкихотовска борба „срещу злото”, но всяко чудо – за три дни. Буря в чаша вода наричат това хората …

И нищичко не се променя. Кучетата си лаят, а керванът си върви. А по-лековерната част от публиката продължава да се надява, че гласността по свръхестествен начин сякаш ще премахне социалните уродливости по поносимо ниво. Щото за Идеалната държава на Платон никой не би посмял дори да мечтае. Впрочем, не познавам много хора, които са чели Платон и трактата му за дъ

Из „Птици в нощта“: Първолета Маджарска

ржавата …

И няма как да е иначе. Властниците здраво са сграбчили властта и стръвно богатеят чрез нея. Щото при капитализма е така – къде ще отиде принадената стойност иначе, ако не са те – бащиците на народа! Кръвопийците наши! Пък за утеха и замазване на очите са дали на хората право да приказват и пишат – срещу всичко, което не им се нрави и срещу всеки, когото нарочат …

И социалните инструменти за корекция на неправдата – под формата на депутати, прокурори и съдии, медии и „творци” на изкуството – те се правят на нечули и неразбрали, и по обикновение мълчат като … ох, неудобно ми е да го напиша … Или се репчат театрално, та приличат на каскадьори от холивудски филм с фалшивите си псевдогероизми. А омаяните зрители тръпнат и немеят …

И понеже друго не ми остава, продължавам аз да приказвам и пиша. За жалост, вече без надежда за отклик или промяна. Ала правя това, за да съм наясно със себе си. Пред себе си да мога без срам да застана и да се погледна в лицето – ако не за друго, поне като се бръсна. И този вътрешен психологически механизъм, драги ми читателю, се нарича „обратна връзка”, и е важно средство за автопсихотерапия …

…

Относно незачитането …

…

Накъдето погледна – все на незачитане погледът ми се спира. Не че дюс всичко е покрито с незачитане, това да се случи е практически невъзможно. Ала е в степен достатъчна, за да получа сърцебиене, задух, обриви по цялото тяло и прочие белези на психосоматичен дискомфорт в тежка към много тежка степен. Незачитането околовръст е вездесъщо и вирулентно. И реципрочно!

Политици и висши чиновници създават закони, правилници и разпоредби без да зачитат колкото трябва гражданите – което е обяснимо, щото в техните очи се касае за плебейско простолюдие с основното право да търпи и се покорява. От своя страна гражданите, под девиза „и ние сме хора” не зачитат норми и закони, тъпчат правила и разпоредби, че даже се и гордеят с това.

Бизнесмени в качеството на работодатели не зачитат работещите за тях в множество аспекти – заплати, работно време, условия на труд и елементарна човещина в случай на екстремна нужда. Работещите от своя страна, под девиза „не щем да ни цакат” все гледат да се отскубнат с по-малко и по-некачествено свършена работа, че даже обменят опит в тази посока и се взаимоокуражават.

Учениците, макар възрастово да са вчерашни хлапаци и невръстни девойчета (не в биологичен смисъл обаче), се надпреварват да не зачитат учителите си, да ги обиждат, че и бият понякога, да ги изумяват с безобразията си под овациите на себеподобните. Учителите от своя страна, под девиза „трудовият стаж първо!” или плахо подвиват опашки, или карат даскалъка през пръсти.

Бабаит-мотористи умират от кеф щом с мотоциклетния си грохот рушат нощния покой в квартала, а шофьори, нерядко без книжки или пияни, джигитстват по магистралите без да им пука за живота на околните. Пешеходците от своя страна, под девиза „винаги имам предимство” пресичат кестерме на червено или където им падне, аристократично презирайки пешеходните пътеки.

Журналисти и писатели рядко зачитат смислени теми, а пишат каквото им се каже или каквото падне, стига да е продаваемо, а за целта – сензационно или гъделичкащо разни органи. Или пишат за себе си с лигаво самосъжаление. Читателите от своя страна, под девиза „няма време за губене” сериозни, хеле дълги текстове не четат, а налитат на жълти четива или четат вицове и есемеси.

Ала човешката общност, която е базисно средство за оцеляване – подобно черупката на охлюва, ноктите на пантерата и прочие, е скрепена от взаимно зачитане. Иначе тази общност рухва, защитно-приспособителните механизми са разрушени и популацията погива. Както се е случило с мамутите, задушени от свръхдебелата си козина подир ледниковия период. Май и нас това ни очаква, а?…

…

За днешните политици …

Ура! Вече стигнахме тъждество в нивото на днешните наши политици спрямо онези, от евроатлантическата прерия, в която властниците ни милеят да са вкопчени. Досущ като тях сме, че и в повече, верно – с некои байганьовско-ориенталски нюанси, ама карай да върви, всяко начало е трудно. И виждаме пет стъпки в еволюцията на днешните политици. Пет стъпки, отразяващи същността им.

Първата стъпка е да се дойде на власт. Еми, да! Нормално е – за политиците властта е закономерен стадий в развитието, точно както е за личинката преходът от какавида в пеперуда. Зер, без власт политика не става, нали така? Поради това драпането за власт на нашенските политици е зрелищен силов спорт, а точно какъв – може и както е описано от великия Алеко: Бай Ганьо прави избори.

Втората стъпка е обкръжение от предани послушници. Също се счита за приемлива практика и почти винаги се нарича „работа в екип“. Зер, без умения за съвместна екипна работа – ми, то ще е като орел рак и щука! Важно е екипът да е от хора верни, от „наши хора“, а това че значима част от тях са калпави „калинки“ – голяма работа, неприлично е да си по-кадърен от своя началник!

Третата стъпка е обезвреждане на инакомислещите. Зер, от таквиз полза няма! Ако бяха стока, те щяха да са на власт, ама не са! И затова – да си натискат парцалите в ъгъла. Тук технологиите са различни – от правилни медии и услужливи надзорни и контролни органи до изръсване на някой лев, колкото да запуши най-кресливите уста. Общото правило е: кучетата си лаят, керванът си върви!

Четвъртата стъпка е крадене колкото силите стигат. Това е най-важната фаза в личното разгръщане и израстване на всеки политик. И има нещо държавническо в този грабеж! И алтруистично! Зер, който сам се погрижи добре за себе си, спестява куп таквиз грижи на околните. Затова в политиката лапнишарани място нямат. По понятни причини, тази стъпка е свенливо забулена в тайна.

Петата стъпка е да се върши нещо полезно. Тя е на остатъчен принцип – ако, когато и колкото може, и много хитро е преплетена със стъпката на краденето. Зер, така по-малко личи, пък и дирите по-лесно се замитат. А за лоши последствия виновници винаги има – зла опозиция, международна конюнктура, глобално затопляне, магнитни бури и каквото на ум дойде. Еми, това е положението.

Такава е, любезни читателю, клиничната картина на нашето ежедневие. Такава е патоанатомията на управленските тъкани у нас, що – подобно на ракови метастази, обземат и рушат социалното тяло. А това, че не само у нас било така – еми, мен таквоз извинение изобщо не ме топли! Зер, Чърчил бил казал за демокрацията, че е лошо нещо, ала по-добро не било измислено! Хайде, холан!

Писъци и вой до небесата …

Колкото и да се старая да съм встрани от вредоносна информация, нямаше начин да не зачуя за намалените партийни субсидии. От 11 лева (всъщност, скришом – 13) на 1 лев за 1 глас. Тази нова формула облагодетелства онези, които са на власт, защото вместо субсидии ще получават дарения от правилно посъветвани източници. Съответно онези, които не са на власт, губят. Мъка, сълзи и трагедия!

Ако бях спокоен, разумен и уравновесен човек, с достатъчно и хармонично чувство за социална свързаност и загриженост за Отечеството, щях аргументирано и осъзнато да възкликна, че тази промяна, зад маската на прелъстително флиртуване с инстинктите на тълпата, крие узаконяване на корупцията и предаване на политическата власт от ръцете на народа в ръцете на архибогатите. То, чунким е иначе…

Всеки апарат, в това число и политическият, изисква режийни разходи за издръжката си. Другото е опит да се създаде вечен двигател в сферата на управлението, ала отдавна е доказано, че вечен двигател да съществува не може. Поради това, уместно би било да се определи достатъчна издръжка на инструментите за правене на политика, а такива са – по неволя – политическите партии. И нашите – също.

Ала аз не съм спокоен, разумен и уравновесен човек, защото чувството ми за социална свързаност е хронично изнасилвано от безогледно наглите и алчни наши властници, обединени в една-единствена мегакоалиция „Всички сме маскари!“, чрез която, вместо уютния усет за Отечество, получавам болезнения усет, че Властта се интересува от мен само когато трябва да плащам данъците си…

И как да съм спокоен и разумен, щом знам и виждам, че според статистиката в моето Отечество здравеопазването е на последно място в Европа; първи сме по смъртност и заболеваемост, ала последни по дълголетие. И на едно новородено българче се падат по трима умрели българи, ала ако отчетем етническата специфика – излиза, че на едно българче се падат девет умрели българи.

И не мога да съм спокоен и разумен, щом – по данни на Националния статистически институт – у нас всеки трети (над 2.3 милиона души) е с доход около линията на бедност, а индексът на Джини за неравенства в доходите е най-неблагоприятният в ЕС за 2018 год. И излиза, че у нас поляризацията „бедни-богати“ е по-остра отколкото в Бутан, Буркина Фасо, Китай, Габон и Монголия.

Затова такива като мен, колчем зачуят партийни вопли за субсидии, казват: „След като съсипахте страната ни, прогонихте младите хора и изпепелихте бъдещето на огромна част от сънародниците ни, на какво отгоре плачете за издръжка?! Марш от тук, наглеци и неблагодарници! И този лев, що ви го оставиха – и той ви е много!“ На което всъщност се крепи ехидният замисъл за това решение…

Игра ва банк …