Из „Птици в нощта“: Екатерина Костова

ЕКАТЕРИНА КОСТОВА

Двустишие

Бялото вино с тъга потича

полива на чашата сухия корен.

Някъде пада простреляна птица.

Някой в душата ми кално се рови.

Може би търси нещо да вземе,

може би идва нещо да смачка.

А, съюзено отново със времето,

виното капе и плаче, и плаче…

Старите майстори

Как да е луда любовта като вино,

ако лозята са вече изкоренени?

Наливат старите майстори в пивницата

на времето тайните си несподелени.

Как лъщяха по изгрев зърната на гроздето –

черни перли на най-топлата гръд!

И изпълваше погледа им по пладне с горест

лепкав, сокът на напращелия плод.

Как пристъпваха плахо да го погалят!

И набъбваше със следобеда им страстта

да разсъбличат и лудо да любят безкрая

ред по ред, асма по асма…

Как наяве сънуваха, че дълбоко проникват

и не спират да мачкат жарката плът.

А насън всяка нощ изпразваха линове

и по вино гадаеха бъдещия си път.

Стари, бъчвите дъбови сутрин ги чакаха

да измият очите им, да ги напълнят с живот.

Колко зими така любовта отлежаваше

и как напролет се будеше с нектара на Бог…

А са празни лозята на младостта им. И вече

сухи са линовете даже на старостта.

Ще затвори пивницата на времето. Но в синовете им

като младо вино ще шупне любовта.

По Добри

„България не е диалогична.

Тук само се кръстосват монолози.“

Добромир Тонев

Тук само се кръстосват монолози

но никой другия не чува.

И падат като стари некролози

илюзиите, че ще бъдем други.

В капана на обществените страсти

сами се хващаме, без някой да го иска.

Кога ще разберем, че лично щастие

не можем да изпратим чрез поискване

до никого, най-малкото до себе си,

защото вече сме послания без думи.

Отдавна чувствата обесихме,

а смисълът изтрихме с гумичка.

Какво, ако опитаме да яхнем

невинността на детството и литнем лудо…

в ремонт е хоризонтът днес. А „ние бяхме“

е ясно вече, че не е „ще бъдем“.

Герои сме във опера без ария,

друг получава в края нашите цветя.

Живеем в нищо повече от България,

умираме в нищо повече от света.

Ела във Аликанте

„Ще бъда в Аликанте през септември“

Ирен Чанкова

Ела във Аликанте през септември –

макар че никой тук не те очаква,

a бялата луна над Санта Барбара

огрява пясъка чак до Табарка.

Защо подпалва светлината тази блудница,

когато всички спят, дори ключарите?

И даже от града заминал е

последният потомък на палача…

Какво ли търсят гларусите – върху всяка бойница

накацали и викащи във тъмното?

Война ли пророкуват? Или споменът

за някаква любов държи ги будни?

Из „Птици в нощта“: Николай Дялков

Дали крилете им са толкоз бели,

защото господарят им не може

да ги помилва и нахрани със трохите

от пиршествата на историята…

Къде ли се отдръпнаха стрелците?

Защо сама е крепостта – като девица?

И ако можеш да приспиш под фикуса

честта си, вместо да нахлузиш ризница –

ще го направиш ли? Кажи ми, рицарю.

Чие спасение ще избереш да следваш –

на срутили се като смисъл принципи

или на себе си, опълчен срещу всичко?

Не питай нищо, ако през септември

си в Аликанте – ей така, заради отлива.

Пусни със него да отплава времето,

и някъде напред да пусне котва –

под бляскавия обръч на светицата,

наречен ореол… О, Санта Барбара,

салют! Луната се съблича.

И пада в изгрева за сутрешното си зачатие.

Ела във Аликанте през септември

Постой за кратко. Или остани завинаги.

Домът е там, където времето

се спира, докато не се усмихнеш.

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.