Из „Птици в нощта“: За книгата „Орлово проклятие“

Критически дневник

ПРИ ИЗВОРИТЕ НА НАРОДНАТА МЪДРОСТ

Там ни отвежда Иван Д. Христов в новата си книга с разкази „Орлово проклятие“, която издателство „Български писател“ предложи през 2020 година на читателите. Този надарен наш белетрист навлиза в литературно – творческото пространство с успешното си съпричастие в съавторските заглавия „Знай своя род“ / 1983 / и „Учители – сподвижници на Левски“ /1989 /.

Силно пристрастен към възрожденското минало на скъпия му Родопски край, той се заема със сериозно проучване на участието на видни родопчани в национално –освободителните борби и през 1993 година, с подчертано творческо самочувствие се представя с дебютното си самостоятелно издание „Родопски апостоли“. Радушният прием в читателските ни среди на впечатляващите му литературни изяви го окуражава. Ентусиазира се за по-осезаемо присъствие в литературния живот като успешно твори в областта на късата белетристика и литературната критика. През 1999 година излиза от печат книгата му „Литературни пристрастия“, последвана от „Кръстен знак“ /2003 /, „Територии на духа“ / 2010 /, „Изпитание“ /2012 / и „Отблясъци“ / 2017 /.

И ето в ръцете ни е поредното му успешно прозаично заглавие – „Орлово проклятие“. Тази книга е един чудесен сборник с разкази, в които възкресява чистосърдечните нрави и преживявания на обикновените трудови хорица, чиито целомъдрен народен бит, изчезва безвъзвратно в безмълвните бездни на миналото. Авторът ни потапя в този скъп на сърцето му изчезващ вече свят с нескрита носталгия, преклонение и неугасима обич. В стремежа си да разкрие в по-голяма пълнота своя любим персонаж, писателят ни удивлява със завидното умение да вниква в самите дълбини и примамлива душевност на героите си.

Из „Птици в нощта“: Татяна Полихронова

За този креативен подход естествено му помага обстоятелството, че е роден и засукал от здравия народен корен, и израсъл сред своите земляци от Родопите. В течение на десетилетие той наблюдава хорските взаимоотношения и успява да улови с чувствителните си сетива и най-трудно уловимите детайли в човешкото поведение.

В условията на днешната безцеремонна нравствена деградация, хуманността е едва ли не отживелица и на преден план ни натрапват като актуална морална норма егоизмът и егоцентризмът. Допускам, че именно това е мотивирало и писателя да търси и открива човечността в миналото, даже и нейния оцелял и мъждукащ пламък през робството. Никак не е лесно да откриваш добросърдечието и в най-мрачните дни на османското иго. Пътят, който води към спасението на човещината и българщината минава през много кръв и сълзи, варварски издевателства на обезумелия и безпощаден ятаган. Твърде показателни в тази насока са разказите му „Вълчанова люлка“ и „Кръстен знак“. Техните страници буквално се задъхват от тежки драматични и недопустими преживявания. Читателят настръхва обзет от страшен ужас, когато се докосне до безмилостната и жестока участ на малките Василчо и Ангел Шаров – загубили родителите и близките си от освирепелите поробители, но оцеляват по някакво чудо, за да опазят родовия си корен и пренесат българското в бъдещето.

До тези стряскащи ни редове авторът е стигнал, след като се е запознал с не заличени от времето легенди и спомени, изровени от народната памет, за да ги пресъздаде с езика на художественото слово на днешния ни и утрешен ден.

Писателят ни въвежда в неспокойните лабиринти на своя художествен свят, търсейки добронамерено като Диоген с фенера си светлото и красивото, нравственото и извисеното, без да идеализира своите герои и техните драматични преживелици. Във фокуса на непрестанните му творчески търсения попадат лицата с грубите селски ръце – овчари, козари, орачи, косачи, които открива в селската кръчма, при стадата, в саите, в гората, по нивите и ливадите или по време на сватби и веселия на селските мегдани. Пред погледа ни оживяват образи, чиято семейна радост и лично щастие често са помрачени от неочаквана загуба на най-близките хора в семейството. Подобна атмосфера дишат разказите „Съдба“, „Бежанец“, „Топчията“.

Авторът с неустоим пиетет ни разхожда из пъстрата и разнолика, но много привлекателна галерия от образи, като във всеки се стреми да открои същественото, значимото, което го характеризира като личност и човешко явление. Преживяванията на героите са на фона на идиличната обстановка – близо до овцете, пред лумналото огнище в кошарата или край стария оджак вкъщи. Пътувайки из стародавния вътрешен свят на своя обичан персонаж, писателят разкрива себе си и своята същност, която е в убедително съзвучие с поведението на героите. В същото време на много места сме съпричастни към генетичната привързаност и вродена обич на българина към животните. Да не говорим за завещаната му от деди и прадеди сроденост с труда и загриженост за домашното огнище – крепител на българското семейство и родолюбие. Христов, родопчанин по природа и сърце, се възхищава от красотата и душевния свят на тези корави българи – планинари, които изливат своите радости и мъки с любимите си гайди и кавали, намират житейската си утеха в ежедневно общение с животните, чиито мелодични чанове огласят просторните ливади, сочни пасища, околните зелени върхари, забили отколе гордо чела в безбрежното синьо небе.

Писателят съчувства и дълбоко страда за болките и гибелта на своите герои, макар че някои от тях, както споделя пред мен, са плод на художествена измислица, а други са прототипни. Всички обаче са дълбоко правдиви, добронамерени като художествено – естетически типажи. За жалост неведнъж ставаме свидетели на трагични сцени. Пред очите ми често възкръсва обаятелната и красива млада жена Севда от разказа „Милуш“, която едва ли не припада, краката й се подкосяват от спонтанната скръб, когато открива в градината изстинал и безжизнен своя млад съпруг Милуш. Не по-малко болка и състрадание потиска читателите, когато се докоснат до тежките съсипващи преживявания на Стайко от разказа „Бежанец“, наказан от съдбата да загуби житейските си спътници, останал осиротял да се грижи за двете си нещастни деца.

Обект на заслужено внимание в творческите усилия на автора е и уникалното чистосърдечно българско гостоприемство, което блести по неповторим начин в разказа „Черният гост“. Още с влизането в селската кръчма на младия судански негър Мухтар, насядалите наоколо селяни са обзети от спонтанно въодушевление. Мнозина скачат нетърпеливи от масите и хукват да се ръкуват с непознатия мургав пришълец от Африка. Новодошлият се вижда едва ли не в чудо, като гледа как масата му за нула време се отрупва с всевъзможни питиета и мезета. Скоро нечии емоции се изливат в духовити речи, осъждащи гневно расовата дискриминация и прокламиращи високо обичта и горещото приятелство между народите с различен цвят на кожата и вероизповедание. Вестта за необичайния гост обикаля мълниеносно къщите, стича се цялото село, писват гайди , селяните извиват кръшно хоро на селския мегдан.

Едва ли този черен гост, попаднал в горещата ласкава българска прегръдка е очаквал, че чернокожата му личност ще предизвика и покачи до такава степен градусите на родното благородство.

В интересните си къси белетристични творби писателят търси по Йовковски своя Серафим, човека – носител на високо стойностни народни добродетели. Без да изпада в излишен и самоцелен дидактизъм, Иван Д. Христов – довчерашен педагог, чрез своите герои ни внушава, че всяко зло, рано или късно ще бъде наказано. Такъв идеен и емоционален заряд носи и прекрасният разказ „Орлово проклятие“, който е и кръстник на книгата му.

При изграждането на образната си система авторът умело прибягва до подходяща речева характеристика, като си служи в диалозите с лексика от простонародната реч. В същото време се въздържа от изкуствена авторска характеристика, а оставя героите да разкриват себе си чрез собственото си поведение.

В сюжетно – тематичен план значителна част от разказите с изненадващия си финал ни напомнят малки новели. Художествено – естетически похват, който ни препраща към завидното класическо белетристично майсторство на големия Чехов.

Всичко в „Орлово проклятие“ е дълбоко прочувствено и преживяно , поднесено от един рядко талантлив разказвач, зрял словесен художник, което нарежда писателя сред най-изисканите ни, професионално подготвени съвременни белези.

Продрум Димов

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.