Из „Птици в нощта“: Ивайло БАЛАБАНОВ

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.

Отидоха си, но стиховете им остават с нас

Ивайло БАЛАБАНОВ

БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Момчета, знам, че вече ви дотегна

и хлябът сух, и голата ракия,

и тежкото небе на тази бедна

страна, в която няма прокопсия….

Великите ѝ царски идеали

днес вече са митичен архаизъм.

България търгува със парцали

от раклата на своя комунизъм.

България е гладна просякиня.

С душа поциганена, необута,

тя проси чуждоземна милостиня

по пътя между Лондон и Калкута.

Честта е болна, съвестта пияна,

а ореолите – алъш-вериши

и луд е, който плаче с Дебелянов

по някакви си белоцветни вишни.

Със страшна сила днес от небесата

виси един въпрос полуобесен:

Кажете ми къде е свободата

от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи

и хитреци, дошли на власт и мода,

с дрогясали бандюги и апаши…

Защо е с тях? Защо не е с народа?

момчета, знам, че е на халос туй, че

скърбим за свобода и бели вишни.

В земята на Васил Иванов Кунчев

днес всички романтици са излишни.

Но да запеем, дявол да го вземе,

със мъжки глас във тази нощ безродна

и нека екне – като в турско време,

„Къде си, вярна ти, любов народна?“

ОЧИ

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,

във който живее жената със белия шал,

те питам – защо красотата й,господи,бяла

на човека със малката черна душа си дал?

Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?

Не го ли попита красотата ѝ ще му трябва ли?

Когато жената със белия шал минава,

декември край мен мирише на цъфнали ябълки.

И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,

със слепи очи сякаш крачи улисан и сам

и топли стотинките в джоба си,дяволът черен,

наместо да стопли ръката й – бялата – там.

Дали е сляп,Господ,или има в очите си трънчета?

Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,

че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,

когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:

нека той си е брачен стопанин,аз – любовен ратай,

но когато жената със белия шал минава,

извади ми очите,Господи,и му ги дай!

ЛУНЕН НАДПИС
На Женда Христова Лалева

Красива като Йовковата Женда и като щерката на цар Приам,
тя съгреши в библейската легенда и ябълка поиска от Адам.
Прогониха ги с гняв от небесата, не чуха простия им апостроф,
а дяволът написа на луната: „Адам плюс Ева равно на любов“.
Тя стана Пенелопа и Елена, бе Дездемона, беше Жана д’Арк,
царкиня беше, бе обикновена цветарка във разцъфналия парк.
Бе вещица и идол, беше муза. Вървеше тя през тръни и сребро.
Трептеше ситно бялата й буза на пъргавото българско хоро.
Във ден, различен ден от всички други, самата бяла като сватбен стих,
с очите си – две черни теменуги, закичваше тя своя мил жених.
Той бе създаден, за да я обича, ала разбираше във жертвен час,
че думата „Родина“ се изрича най-вярно, щом се каже с мъжки глас.
И не синът на Господ и Мария бе на разпятието прикован,
а техен син един, един от тия, които тръгват с вик: „Но пасаран!“
Адам и Ева – двойствена природа. Тя вечен идол, той всевечен зов.
Химическият знак на кислорода е знакът на човешката любов.
Покланям се пред участта й тежка, пред нея – дух на всички времена,
и сам поправих дяволската грешка във надписа на старата луна:
Адам плюс Ева равно на обичам. Обичам – равно на човешки род.
Аз чувам как самият Господ срича: „Адам плюс Ева равно на живот!“