Из „Птици в нощта“: Иван ДИНКОВ

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.

90 години от рождението на Иван ДИНКОВ

Респектиращо присъствие в българския литературен свят

„След съвестта и стиховете

Едва ли има трети ад…“

Иван Динков

Избрах тези горещи изповедни думи на един от най-даровитите и популярни поети на нашето съвремие, защото , струва ми се, те звучат като особен надежден ключ, който ни отваря вратичката към неговата дълбока философска, творческа и човешка същност. А неговото забележително присъствие се оказа водещо в течение на повече от четири десетилетия в родния ни литературен свят.

На 26 август т.г. времето отброява почти девет десетилетия от появата му на бял свят в с. Смилец, Пазарджишко. За жалост съдбата се оказа твърде жестока и той си отиде от нас преждевременно – на 23 януари 2005 година, оставяйки след себе си приносно и неоценимо творческо дело.

Из „Птици в нощта“: Любомир КОТЕВ

Неслучайно за него, поета от Смилец, както е известен, са писали, мнозина по различни поводи. И съвсем естествено е всеки да подхожда по различен начин при оценката на личността и творчеството му, ръководейки се от своите лични позиции, професионална компетентности съображения. Но така или иначе, всеки прибавя, кой повече – кой по-малко, нови щрихи към неговия личностен и творчески портрет. С тези мои твърде скромни редове нямам намерение да предлагам задълбочен аналитичен литературно-критичен очерк на големия поет от Пазарджишкия край. Възползвам се от неговия недоживян юбилей, за да върна нашите съвременници към някои значими страници от неговото безспорно изключително съдържателно човешко и творческо битие. А за това ми помогнаха многобройните срещи и разговори с поета в продължение на няколко десетилетия, отразени и в документално-мемоарната ми книга „Иван Динков – отблизо“.

А да се пише за Иван Динков, е наистина нелека задача, както никак не е лесно да се вниква и интерпретира целокупното му творчество. Не по-лесен е и житейският му път, тръгнал от будното средногорско село, напускайки бедното семейство на баща си, бай Динко Налбантина, за да учи право при непоносима мизерия в големия столичен град. Неусетно се потапя в правните науки, но макар че грабва в ръцете си диплома за юрист, загърбва завинаги професията на Темида и намира своето призвание на литературното поприще. Обрекъл се да служи на прохождащото си перо, е заставен да излага на риск крехкото си несигурно здраве, подкопавано от постоянна оскъдица и хронично гладуване в средата на млади творци-съмишленици – Михаил Беберов, Петър Алипиев, Андрей Германов, Любомир Левчев, Никола Инджов и други прокудени сподвижници, обитаващи спасителния „таван“-убежище на ул. „Иван Рилски“ 30 в столицата. От това мизерно свърталище , първата професионална школа на тези млади литературни бездомници приемат първите си уроци по изящна словесност и Коста Павлов, Христо Банковски, Иван Динков и други талантливи представители на нашумялото някога така наречено „Априлско поколение“.

Загърбил всякакви несгоди, младият Иван Динков, макар че е преглътнал немалко огорчения от криворазбраната социална практика по време на социализма, прегръща окончателно лявата идея, постъпва на работа като редактор през 1958г., с което слага началото и на активната си творческа дейност. Междувременно печата и първите си стихотворения във в. „Народна младеж“. Не закъснява и дебютната му стихосбирка „Лична карта“, която излиза на бял свят през 1960г. и впечатлява силно читателските ни среди. Повлиян от героиката и романтиката на антифашистката борба, младият творец от Смилец се настройва на обичайната за онова време творческа вълна и издава забележителната си поетична книга „Епопея на незабравимите“/1963/, която буквално се разграбва по книжарниците, посрещната възторжено от литературната ни критика. Обзет властно от антифашистката тема, издава и популярните за онзи период биографични очерци за Атанас Манчев/196/ и Стоян Мураданларски/1968/, „Докосвания до България“/1974/.

Усвоил солидно спецификата на литературния „занаят“, редакторът от „Партиздат“ се насочва постепенно към работа над произведения с насъщна и актуална литературна проблематика, с които напомня за възходящото си и набиращо скорост литературно амплоа, извиквайки на живот завидния си творчески потенциал. Така се появяват на бял свят шеметно завладяващите му , дълбоко интригуващи заглавия „На юг от живота“/1967, „Хляб и трохи“/1970/, „Антикварни стихотворения“/1977/, „Почит към литературата“/1980/, „Моминството на войниците“/1983/, „Цветя за махалата“/1984/ и други актуални творби, които категорично легитимират уникалната му творческа личност. В тези издания Иван Динков наистина показва внушителния си ръст на завладяващ литературен творец, атрактивен със смелото си оригинално талантливо перо както в тематичен, така и в художествено-естетически аспект. Истински бум през 1986 година предизвиква в читателските ни среди излизането от печат на автобиографичния му роман „Навътре в камъка“. В него авторът ни пренася в трудната и напрегната атмосфера на своите преживелици като студент, в семейно-битовите си несполуки и разочарования, но и в неотстъпния си стремеж по стръмните пътеки на многообещаващия литературен Олимп.

Твърде ласкаво посрещат неговото силно впечатляващо творческо „нашествие“ в родния ни литературен свят още с първите му успешни изяви Добри Жотев, Борис Делчев, Александър Геров, Яко Молхов и мн. др. Да не говорим за огромните усилия, които положи по-късно Никола Иванов за популяризиране на неговата личност и нови творческии издания, излезли от печат през по-късния от творческото му развитие.

Това необичайно, бих казал, гостолюбиво, възторжено приемане на перото му, отприщва бентовете на завирената енергия в творческия му потенциал и през следващите години сътворява една внушителна поредица от нови заглавия – „Повторения“/1990/, „Проверка на каруците“/1990, „Славянски псалми“/1991/, „Поетични самоубийства“/1993/, „Покрай кадифето“/1993/, “Урна“/1996/, „Спазми от отечеството“/1999/ и много други интригуващи произведения, които наистина го изкачиха на билото на родния ни литературен Олимп. А разковничето за респектиращото му извисяване в литературните и обществени среди трябва да търсим не само в завидното му дарование, но преди всичко в умението му да вниква в самите дълбини на социално-икономическите, нравствените и духовни процеси на обществото ни, в душевността на нашия съвременник, народопсихологията на българина, за да ги отрази добронамерено със средствата на характерния за него ивандинковски художествено-естетически инструментариум в поетичните си и прозаични творби. По преценка на Иван Спасов и други литературни критици в стиховете му присъства дълбок философски замисъл, изразен нерядко с иносказателни похвати и енигматичност. А това несъмнено прави поетичното му слово трудно „смилаемо“ за обикновения читател, както се изразяват представители на литературно-критическата ни мисъл. Всъщност тези достойнства на стиха му повишават още повече неговите стилно-езикови стойности. Характерно за Иван Динков, както споделят изследователи, са дълбокото преживяване, тревожната напрегнатост, драматичният конфликт, върху които са изградени най-добрите му стихотворения.

Иван се възторгваше от социално-икономическия възход на родината ни навремето, но преживяваше болезнено недъзите, моралните деформации в социалистическа България, което не можеше да не намира отражение и върху облика на поетичните му рожби. Той страдаше и болееше от промъкващите се в обществото ни социални неправди и недопусуима нравствена уродливост, затова и будната му гражданска съвест заставяше често перото му да не мълчи. Неслучайно беше инкриминирана от цензурата книгата му „На юг от живота“. Но този недостоен конформистки акт го издигаше още повече в очите не само на колегите му, но и на читателската ни общественост.

Паралелно с нарастващия му авторитет, поетът от Смилец все повече се сродяваше с родния си Пазарджишки край. Логично стана и един от най-ревностните учредители през 1985 година на местното писателско дружество. Междувременно беше удостоен за носител и на първото издание на престижната национална награда за поезия, посветена на Никола Фурнаджиев. Това още повече го приобщи към духовния живот на града ни, особено към събратята му по перо, на които помагаше и които насърчаваше в творческите им прощъпулки.

Моите първи докосвания до поета водят началото си от 60-те години н, когато, разхождайки се из страниците на „Литературен фронт“, срещнах за пръв път името му. По-късно обаче със зачестяването на посещенията му в Пазарджик, неусетно станахме близки и това запознанство се превърна в истинско приятелство, когато оглавих като секретар дружеството на писателите и Клуба на дейците на културатав града ни. Често пътуваше до родния си Смилец, за да гостува и помага, с каквото може, на остарялата си майка, баба Тодора, която винаги очакваше с нетърпение да хлопне вратнята и обичния й син И обичайно, нашият дом му беше пристан за почивка и отмора на път за родната му стряха.

Понякога даже е приспивал и сме се потапяли в ненаситни разговори за състоянието на литературното битие в града и страната ни. Неведнъж е отсядал и в Клуба на дейците на културата, срещал се е и е разговарял често с местни колеги. Проявяваше изключителен интерес към литературния живот в града на Константин Величков. Участвал е с подчертан интерес в традиционните празници на поезията, литературни четения, премиери на книги. С удоволствие представяше на премиери и местни автори, даже е правел и задълбочен аналитичен преглед на годишни литературни продукции на автори от града и региона. Неговата компетентна позиция винаги тежеше и звучеше като своеобразен барометър за нивото на литературния ни живот не само у нас, но и в чужбина.

Нашето взаимно приятелство беше твърде плодоносно за мен и колегите ми, правеше винаги достояние всяко свое ново издание, което даряваше с традиционния автограф. Ето какво е отбелязал лаконично, подарявайки ми поредната си стихосбирка „Урна“ – „На Продрум – за добър приятелски спомен! 29.XI.96г., София“. Държеше да дава автографи, но никога не е бил многословен при този род общувания с приятели и читатели.

Погледнат в човешки план, Иван беше рядко общителен, земен и достъпен човек, с удивително топло чувство за хумор, обичаше срещите с приятели, читатели. Отнасяше се с подчертано уважение и към чашката, даже понякога, макар и рядко, е осъмвал на маса със сладкодумни събеседници. Аз обаче се стараех да насищам с полезно съдържание многобройните ни срещи с него у дома, в Пазарджик, София и другаде в страната ни. Това ми позволи да направя и публикувам няколко интервюта и очерци с него и за него. А той беше носител на национални литературни награди, посветени на Вазов, Вапцаров, Дебелянов и на други големи имена от родната литературна история. Вкусил още от младите си години от Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров и израсъл като творец под тяхното неотразимо въздействие, Иван Динков изгрява като непомръкваща звезда на българския поетичен небосклон със свой оригинален творчески почерк и се явява като своеобразен проводник на едно добронамерено критическо направление в срещите по родния ни поетичен свят, оставяйки верен на своите непоклатими идейни и естетически позиции. За съжаление, намериха се люде, които изтълкуваха творческото му поведение като проява на прикрит комунист. Без да се вниква достатъчно в неговата творческа и човешка същност, сътвориха и показаха през 2014г. документален филм за поета, в който внушават на нашата общественост един преиначен неправдоподобен портрет на едно от най-ярките имена на нашето поетическо съвремие. Но този необективен тенденциозен филмов разказ се оказа безсилен да припише ново „вероучение“ на големия поет от Смилец, който и през безпардонните, така наречени демократични промени, остана верен на себе си.

„И днес, възкръснал в бронзов монумент,

преглътнал купища беди, злини,

безмълвен срещаш своя 90-ти рожден ден,

надежда вдъхваш в новите горчиви дни.

И пак духът ти силен ни внушава

със мисъл мъдра и могъща –

човекът да се уважава,

че „никоя победа мъртвите не връща.“

Продрум Димов