Стара Загора
Из „Птици в нощта“: Изгревите са най-красиви
ИЗГРЕВИТЕ СА НАЙ-КРАСИВИ
(ИНТЕРВЮ С ИЛИЯ ДИМИТРОВ – ЛАСКАР)
Много ли са 80 години?
-Зависи, за младите са много!
С какво се ангажира човек на 80?
-Прелиства забравата …
Спокоен ли сте на тази възраст?
-Само блатата са спокойни, но кой иска да попадне в тях. Неспокойни стават ръцете, но докато могат да служат и мисълта няма да заспива.
Вие пишете, не станала ли много писателите?
-Аз пиша, но не съм писател, макар и да няма такава професия – писателят се ражда, посвещава се на писането. Казвате, много станаха пишещите — да, но многото ражда новото, хубавото, а и школа за писатели няма.
Ви рисувате…
-Да, рисувам, винаги съм рисувал, макар да нямам един урок професионална школовка по рисуване. Не съм художник — рисувач съм, направих много шаржове на мои колеги, използвах времето на заседания и съвети за това. Имам сполучливи попадения на академиците – Платиканов, Братанов, Хинковски, на професорите Тянков, Станков, Славов, Танчев, Кръстанов и на много докторанти.
За какво не стигат годините?
-За мечтите, все има нещо, което не сме реализирали като млади, отлагаме, като възрастни не само силите намаляват, но и средства трябват, а и съмишленици, но къде са? Всеки бърза за още и още, а не се замисля да остави нещо за другите!
Какво мислите за съвременните писатели?
-Писането не е съчинителстване. Стойността на думите е в преживяното, магията на живота, истинското…
Какво мислите за съвременната живопис?
-Развива се, създават се и стойностни неща, които са в унисон с времето, в което живеем. Много от младите бързат, без да са нарисували един портрет се изявяват като „модерни“. Той, опитът идва с годините, тогава се ражда обобщението във вид по-различен, на това свалям шапка.
Какво време харесвате?
-Всяко време е хубаво, но най-хубави са утрините, изгревите. Посрещам ги всеки божи ден и ги запечатвам с фотоапарата. Утрините, изгревите не се повтарят. Вглеждайте се в тях, те ни съживяват, ражда се ден, да го оплодим с нашите мечти!
Споменахте фотоапарата, правили сте и фотоизложби…
-Да, без претенции за професионална стойност са. Участвал съм както в общи художествени изложби, така и в множество колективни и самостоятелни фотоизложби. Устройвах изложби на рисуващи студенти и млади фотографи, редактирах техни стихове и проза. Обичам мигът, така остават образи, дървета, изгреви. Търся различното. Мисля, че имам сполучливи образи на проф. Чирков, Теодора Димова, Владо Въргала, Йосиф Съртмаджиев, Мариус Куркински, Мая Манолова, Лиляна Павлова и още, с които мога да подредя цели километри за „Гинес“. Животът е всичко, красивото е навсякъде, дори и мъртвото дърво е красиво, защото поражда мисъл, за вечността. Всяко време върви със своя естетическа линия. Неподвластен съм на школи и стилове. Но се прекланям пред Владимир Димитров Майстора, Дечко Узунов, Светлин Русев, Марин Върбанов, пред размаха и експлозията от въображение в пространството на Христо Явашев и пред много още големи майстори на четката, които е родила България, като моите земляци Росен Петков, Христо Вачев, скулптора Ангел Спасов.
Ремарк в „Гам“ ни е оставил едно велико обобщение: „Човек вечно усеща единствено себе си. Нечий живот протича равномерно, плавно, друг е низ от хълмове и планини. Потокът на живота тече и се просмуква на дълбоко. Какво би бил светът, ако беше понятен и разбираем от човека?“ Отговор няма, търсим го през целия си живот.
Не е вярно, че преодоляваме това което познаваме. Трябва хубавото да се търси и намира мяра във всичко. Хубаво е да се работи с млади хора, ангажиращо е, но носи удовлетворение.
Как усещате годините?
-Минават бързо. Да използваме отреденото ни време за добри неща. Смущава ме опиянението от дребен егоизъм. Времето за това е време, то тече, а лошото е, че дърветата растат толкова бавно, а хората остаряват толкова бързо – казал ни е Георги Данаилов и е прав, вечна му памет. Нека повече не злоупотребявам с думите. Светът ще оцелее и след нас. Важното е да си спомняме за онова послание изписано върху старите монети: „Боже, пази България!“ Това вече не са само думи, това е молитва, нали…?
Професор Димитров, Вие освен преподавател сте били и селекционер на дивотии.
-Вярно, преподаването, професурата е професионален път, дано да съм бил полезен на младите, дано да са научили нещо полезно за живота. А селекцията е нещо преходно, тя също търпи изменения, служи на времето, на хората, на техните икономически интереси и потребности. Работех за създаването на породи овце с тънка мериносова вълна, за многоплодна овца и за месодайно направление. Но казах, селекцията е преходно явление, колко малко неща остават след нас. Времето обезсмисля много неща. Така е и със селекцията. Това, което създавахме, с времето се заличи, отстъпи на други виждания и се започна пак отначало… Това е животът, той си върви по своите закони.
Казах, остава, човек е жив, докато има някой да се сеща за него, за неговите картини, думи, дела, дано да са били добри.
Какво мислите за приятелството?
-О, то е магия. Не се обяснява, докосване на духа. Малко останаха приятелите, времето ги отсява, но истинските са за цял живот. Имам и такива, Бог да ги поживи!
Вярващ ли сте?
-Да, като дете дядо ми, който бе дълбоко вярващ, ме водеше на църква в съседното село, сега търся да изразя своята почит пред Твореца в символи на вярата – кръстове, икони. Без вяра не може, на нея се уповаваме във всичко. А и училището започваше с молитвата „Отче наш“, изучаваше се и Вероучение. Без вяра няма духовност.
Какво не харесвате?
-Лицемерието, алчността, те са в основата на всяко страдание, всички форми на насилие. Ловът, в много случаи няма оправдание, отнемането на живот също.
За какво съжалявате?
-За това, което не успях да направя; един кръст в родното си село, един мемориал в Тракийския университет и още много други неща, идеи дал Бог. Оправдавам се, че не всичко е зависило от мен, но…
А какво харесвате?
-Всичко, което е за харесване, което ни поднася този живот, от гледката до масата. В пространството има много поезия за вълнуващи духовни преживявания.
Последен въпрос – Какво ни липсва днес?
-Има една позабравена дума заедност, означава много, това ни е спасявало във времето, това е съхранявало семейство, род, народ; разбира се и уважение, уважение към всичко и най-вече към възрастта!
Да не забравяме, че с възрастта човек става по-свободен.
Имам една картина с много врати, подарена на приятел. Животът ни предоставя възможност да го отворим, това зависи само от нас.
Интервюто проведе Стойчо Маджарски
ЗАРАТА публикува от първия брой на списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
Recent Posts
