ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
Йордан АТАНАСОВ
Безвремие
те обхвана, Животе.
Във душата ти тайно навлезе,
покосява мечтите ти злото,
не прощава, не глези…
Изгубваш се бавно – мънисто
в тревата отровна на дните.
Днес мъглата е клисава,
което идва, е скрито…
Вместо манна небесна
пристига врагът ти невидим.
Кислорода ти взема.
И не сещаш как края ти идва.
Изгубваш се, додето чакаш
Зората.
Преборвай страха черен и мъките!
Изгрявай, Животе!
До края
и… после не сваляй гарда!
Из „Птици в нощта“: Усмихнати епиграми на Пламен АНАКИЕВ
БАЩА МИ
Един самотен вик –
блъскал по чужбина…
А в ранна зима идвал в село със снега.
Във кръчмата – със зарове и черно вино,
търкалял дните,
мечтаел, гледал към брега.
И пак очаквал оня вятър, белия. Пътувал
и… във съня си. Сякаш дънери отсечени
над Янтра ледовете в март се втурвали –
надеждата му жадна. И обречена…
Баща ми тръгвал щастие да търси
по чуждите земи… Не бил с късмет.
Такъв го знам на снимките опърлени
от времето: останал нейде на гурбет.
Днес майка ми не иска да си спомня,
но нейната добра душа сама скърби.
Там Времето – един безчувствен хромел,
премила всичко. И не всичко може би.
Баща си не запомних. Малък бях, но
днес трябва да изкупя бащина вина.
КЪЩА ОТ СЛАМА
Вода и пръст и дребна слама,
наречена “мекина”.
И боса ситно гази мама,
додето сила има.
А после ще поседне малко,
тя и калта да си починат…
За нея много ми е жално,
но съм на четири години –
дете, едно безсилно птиче.
А тя кирпича във калъп
ще пълни, ще притичва…
О, този спомен тежък, скъп!
Живяхме в смут, с надежда.
Но мама къщата издигна –
сама – с неволята-строител,
без помощи от никого
нито от мъж, ни от родител.
И този дом и двор с асмичка
за синовете-емигранти
и таткото-изгнаник,
бе покрив нов за всички…
Но тъй реши съдбата:
да се пръснем всички по света.
Мама – птица в самотата,
живя, крепи я…
И отлетя.
