Из „Птици в нощта“: Йордан СТОЕВ

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.

Йордан СТОЕВ

„КАТО ЕДИН ТИТАНИК…“

(Откъс от подготвената за печат мемоарна книга)

А сега – както се казва – не питай къде съм стигнал, а защо съм там. След толкова години малко е останало в паметта ми, но и то стига – споменът за онова време на тотален разпад, на злост, на лицемерие и бездарно скроени предателства уж все в името на връхлитащата като лавина демокрация…

Но – накратко. Беше късен предиобяд, вторник, редколегията на вестника се събра на важно заседание; както си беше утвърдена практика, партийното ръководство за пореден път трябваше да изслуша от главния редактор информация за направеното през последното тримесечие за повишаване ръководната роля на първичната организация на партията. Доста критичен коментар върху изнесеното от мен направи партийният секретар Матей Бонев, завеждащ отдел „Партиен живот“ в редакцията. Препоръча нови подходи и инициативи.

Това беше във вторник. След два дни, т.е. в петък, по инициатива на партийния секретар се свика ново съвещание с една-единствена точка: гласуване вот на недоверие на главния редактор на събрание в понеделник!… Бях слисан. Не вярвах на ушите си – този, който искаше повече намеса на партийната организация в работата на административното ръководство?

Не се въздържах – няма да чакаме понеделника, предложих, – отидете да се наобядвате и още днес в два часа провеждаме събранието!… И се затворих в стаята. Палех цигара подир цигара: какво значеше това? Опитвах се да си представя у кого се е родила тая идея, в коя стая, с какви аргументи, как са изглеждали лицата им… Но картината се разпадаше като взривена, съзнанието ми упорито се съпротивляваше, не исках повече нищо да виждам, нищо да знам…

Председателстваше събранието Георги Янев. Предложи да се гласува вот на недоверие и на цялата редколегия, която е колективен орган на ръководство и решенията на главния редактор винаги са вземани с нейно съгласие. Петимата членове на редколегията рипнаха като ужилени – как така! Ако след гласуването последват някакви административни санкции, вестникът може да остане без никакво ръководство… Реши се – обсъждаме само главния редактор. Думата взе Матей Бонев. Изяви се като несръчен версификатор. Слушах го и недоумявах – тоя човек сега същия онзи ли воюващ комунист от преди два дни е, това същият завеждащ отдел „Партиен живот“ ли е? Възможно ли е такова салтомортале? Такова дебелашко двуличие?

Последва тайно гласуване. От всичките единадесет само двама гласуваха за исканото недоверие… Ами сега? Бонев остана последен в кабинета ми и на четири очи припотен ме попита: „Шефе, сега какво… Казахте, че няма да има последици от гласуването, ама… да си стягам ли багажа, или държите на думата си… трябва ли от утре да си търся работа?…“

„Продължавам, другарю Бонев, продължавам да държа… Продължавай и ти…“

Но както навсякъде в страната, машината и при нас вече беше задействана. Последвалите събития са известни, изкусителна мишена за новопокръстените апостоли на промяната се оказа вестник „Септември“. В града всяка вечер клокочеха многолюдни митинги, на които се редяха гласовити оратори, които трудно сглобяваха смислени изречения, но не се уморяваха да клеймят гадния социализъм, тоталитаризма и престъпния режим, в това число позор и незабавна оставка на главния редактор на вестник „Септември“… Пред Общината беше разпъната палатка, събираха подписи срещу моя милост. Театроведката Румяна Апостолова интелектуално превъзхождаше мнозина от задъхващите се от емоции народни водачи, освен това познаваше окръжния вестник „отвътре“ – беше дългогодишен наш активен сътрудник, за награда на два пъти я бяхме водили на екскурзии из Европа, понякога си позволяваше да щрихира портрета ми като човек и редактор… Да, неподражаемото при нея беше в това, че тя и сега сутрин идваше в редакцията, сядаше на телефона в някой от отделите и започваше дълги междуградски разговори за наша сметка с композитора Марин Големинов, тъй като в момента довършваше книга за именития композитор, а вечер се качваше на трибуната и започваше да громи вестника и неговия редактор…

Един ден я пресрещнах в коридора на редакцията, беше се запътила пак към телефона. „Така не може – казах й, – ако наистина мислиш както вечер проглушаваш площада, повече недей ползва нашия телефон, това е подлост от твоя страна…“ Не си взе бележка, аз вече бях бита карта за нея, не се засрами и когато я заварих при кмета Пейчо Денев и в мое присъствие ултимативно да настоява да й се даде още едно държавно жилище, защото майка й имала труден характер и често се карали…

Веднъж при мене дойдоха Тодор Кавалджиев, синеокият „апостол“ Динко Динев и кукловодът Койчев – да ми напомнят, че ме имало в някакви списъци, за които намекна и Кольо Босия, той пък препоръчвайки ми да последвам примера на поета Веселин Андреев, който се беше самоубил наскоро… Не знам как, в ръководството на СДС се беше оказал и Георги Димитров – един приятел от кафенето, посредствен поет, с прякора Тръбача… Една сутрин ми звъни – „Ще донесем с госпожа Вълкана Тодорова призив-обещание, отговаряш лично за всяка запетайка!…“ „Тръбач, ти ли си? Откъде се обаждаш?“ „Не съм ти никакъв Тръбач, говориш със заместник-председателя на… Добре ме чу, нали?…“

Имаше и други неща, които не бях в състояние да осмисля. Например си въобразявах, че това, което става, най-вече касае ОК на БКП и съдбата на вестника, като „орган“ на партията, би трябвало да ги вълнува, нормално би било поне веднъж някой да вдигне телефона, да попита на какво дередже сме, какво смятаме да правим… Но – комитет на БКП сякаш нямаше! Излизаше, че сега, когато беше на карта съществуването ни – не трябвахме на никого, все едно повече ни нямаше, изпарили се бяхме… Или те се бяха изпарили…

Бяхме към Хасковска област, Иван Иванов беше избран за секретар на областни комитет, член бе и на централното ръководство на партията… Един ден получих плик с компрометиращи го материали от ген. Колев, който по това време беше на работа в Ленинград. В папката имаше и бележка: „Заключете изложението ми в чекмеджето, ще го отпечатате когато аз реша!“ Предадох папката в касата на заместник-главната редакторка Недялка Филипова. Но не се наложи да стои дълго заключена – неизвестно как копие от същия материал се оказа на разположение на яростния седесар Матей Бонев и заедно с Лъчезар Лазаров и други колеги нагласили да го пуснат за набор, без да зная аз, просто да го имат готов под ръка. Но междувременно това става известно на Иван Иванов, идва от Хасково, вечерта ме привиква и ме подхваща разгневен: „Спирам материала!“ „Но той е в касата!…“ „Не ме баламосвай, материалът на генерала няма да излезе без мое разрешение, още утре пускам опровержение!…“ „Но какво опровержение на нещо, което не е публикувано?…“ „И няма да го публикуваш! Ти как си позволяваш да клеветиш първия секретар на Областния комитет?…“

Беше объркан, объркан бях и аз. Казах му, че положението в редакцията е станало неудържимо, има настроение срещу властта… „Ще ги уволниш! Всичките. И утре ще назначиш нови…“ Предложих му да дойде и да разговаря с колегите. „С никого няма да разговарям… А тебе ще те съдя! Ще те осъдя и ще те тикна в затвора!…“

Тръгнах си. В кабинета ме чакаха събрани всички. Е?…

-Ще ме дадат под съд, ако излезе материала… И затвор…

-Нищо, шефе, спокойно! В затвора ще ти носим цигари…

-Не те дочакахме, броят вече се върти с публикацията на генерала…

-Хубаво ме подредихте…

Трудни дни. От страна на тия, чието издание бяхме – на ОК на БКП, на Изпълкома на Окръжния народен съвет, на Окръжното ръководство на Отечествения фронт – нито едно телефонно позвъняване, нито една разменена дума с главния редактор. Нищо. Абсолютно нищо. На главната улица попаднах на двама младежи зад малка масичка – събират подписи в подкрепа на… Трепнах – може би все пак в подкрепа на моя милост?… Не, на някакъв патриот от Еквадор, момчетата изпълнявали комсомолско поръчение… Пред Радио Стара Загора застигнах директора на радиото, стария приятел Динко Динев и бившия секретар на окръжния комитет. Той поспря и с покъртителен глас ми каза в лицето:

-Ти, Даки, предаде вестника…

Не можах да преглътна лицемерието му:

-А ти къде беше? Защо не дойде да спасиш вестника, да го защитиш, ами всички се изпокрихте като в…

А театърът на абсурда продължаваше с пълна сила, тълпата гъмжеше от приласкани безличия и посредственици, които си бяха въобразили, че е ударил техният час и с пяна на устата въодушевени напираха – в суматохата сакън да не бъдат изпреварени, подминати, незабелязани, подценени или – недай боже! – в гръб ударени по погрешка от някои по-сръчни или по-ербаплии – всеки претендира, настоява, в това число и такива, дето до предната вечер „по вътрешно убеждение“ бяха възпявали в поеми Орлицата над Бузлуджа и се бяха кичили с награди от разни конкурси в нейна прослава (мереха до тях ръст и рицари на четката!) – майната му на всичко досегашно (отново откровеничат гласовито и отново с „вътрешна убеденост“), от днеска нататък е друго, защо да не се пишат други и те, кой ще им го признае, ако стоят със скръстени ръце?

Както можеше и да се очаква, за вестника настанаха трудни дни, под въпрос беше по-нататъшното му финансиране, а излизането му – докогато може. Хванахме се за изобретението „издателска къща“ с шапката на вестника, идеята беше на Лъчезар Лазаров, именно той стана неин председател, но въпросната къща фактически си остана фикция – издадохме само един календар и то с голямо закъснение, поради което си остана в склада, не успяхме да го изкараме на пазара за пласмент. Отиде на кино и атмосферата в редакцията. Бяхме останали без уредник и на овакантеното място назначих едно младо момче, но минаха само два-три броя, поради забавяне пропуснахме експедицията, Лъчезар вдигна жесток скандал и го изгони. Сдърпахме се, но не отмени решението си. „Аз ще бъда уредник, докато намерим подходящ човек“ – изживяваше се като самопожертващ се наивник, обрекъл се на всичкото отгоре и да макетира вестника, неизвестно докога… В счетоводството обаче намерих същинската разгадка на казуса – за цял месец на един титуляр-уредник, назначен по щатното разписание, бихме дали за заплата толкова, колкото се равнява хонорарът на Лазаров за макетирането само на един брой! „Използва формалното право – осведоми ме счетоводителят Никола Лесов. – Според таблицата неговото заплащане се таксува като хонорар. От там нататък ти решаваш какво ще предприемеш.“ Какво друго, така повече не можехме да продължим! „Да, ама аз съм влязъл в ново жилище, трябват ми пари, за да го изплатя!“ – скочи Лъчезар, наистина само преди месеци редакцията му издейства голямо общинско жилище…

Из „Птици в нощта“: Петър ВАСИЛЕВ

По същото време тъмни облаци бяха надвиснали и над алманах „Хоризонт“ – няма пари за издаването му, всеки момент ще бъде закрит. Макар че положението и на вестника беше крайно критично, с главния редактор на списанието Таньо Клисуров решихме да опитаме вариант, който можеше поне да отложи края за известно време – вестникът да поеме издръжката на „Хоризонт“, като формално мине под наша „шапка“.

Мене и Клисуров ни привика завеждащият отдел „Култура“ в Общината Красимир Костов – ветеринар по образование – да му обясним как можем да защитим подобен „казус“. Но при него вече бяха пристигнали поети и критици, довчерашни вдъхновени защитници на социалистическия реализъм в изкуството, които сега в надпревара започнаха да доказват, че такова престъпление не бива да бъде допуснато, трябва решително да се попречи на ония от вестника (точно така, в трето лице, сякаш нас ни нямаше в стаята!) – от опит знаем много добре, казваха, това гнездо на комунисти, сложи ли ръка и на списанието, ще бълва чрез него своята пропаганда, ще продължават да тровят, да мърсят…По-добре „Хоризонт“ да го няма, отколкото да и им го дадем!…

За капак се присъедини и поетът-журналист, новопокръстил се демократ, запомнен впрочем със свирукането си по улиците с ръце на гърба и с неизменното си присъствие в деловия президиум на всеки партиен форум в града:

-Длъжен съм да ви заявя самата истина, господин Костов, ония там не бива… защото те… неведнъж и аз съм сърбал попарата им, най-тенденциозно са отхвърляли от вестника и мои стихотворения, в които в езоповски език съм давал гласност на гражданските си позиции, на несъгласията си с тоталитаризма…

Слушах смазан! Сляп ли съм бил досега? Кои са тези хора? Защо е трябвало всичките те – талантливи поети и критици – чак толкова да се самонаказват и да лицемерничат, ако сега говорят искрено? Можели са да зарежат синекурните си службици и да хваната гората като истински мъже! Защо малодушно са раболепничели?

-Шегуваш ли се, приятелю? Опитах се да се усмихна. – Пускали сме във вестника и твои стихове, но много повече сме отхвърляли, факт! Ама не защото са били заплаха за тоталитарния режим, а защото са били бездарни! това е причината, мислех, че я знаеш…

Би трябвало вече да съм забравил тази случка. И без това днес ме срещат хора, които се държат като че ли никога нищо не е било… И може би са прави – празна работа се оказа май пушилката, която ни довея вятърът на промяната…

Не мина и седмица, дойде някой си Георги Георгиев с прякор Скелета, изпратен да ликвидира вестник „Септември“. Разговорът ни беше кратък, колкото да изпуша една цигара. Последната във вестника, в който мина младостта ми, цели четири десетилетия. Излязох в коридора. Стана ми тежко. Мислех, че съм останал сам в редакцията, но неочаквано насреща ми се зададе един от дългогодишните вестникари, той винаги държеше да показва, че сме не само колеги, но и приятели… Изведнъж усетих непреодолима нужда да го спра и човешки да разменим две думи за ставащото с вестника, но той сякаш отдалече предугади всичко, още преди да го доближа , цял потрепера и ловко се извъртя, за да ме подмине:

-Абе, я ме остави… – каза през рамо, – ти си ми последната грижа!…

Краката ми се подкосиха: с вестника наистина вече беше свършено. Може би си спомняте какво е написано върху един богомилски надгробен камък от тринадесети век: „Не ме убиха седем рани от стрели, копие или бойна секира, не ме разкъса горски звяр, не ме погълна речен вир, нито огън или змия заличи следите ми. Уби ме тази, която ми се обеща, а на друг стана жена…“

Вестникът потъна. Като един „Титаник“, на който отнеха океана, за него повече нямаше място там. На горната палуба известно време оркестърът опита да свири оптимистични валсове, но всичко пое към дъното. Болшинството от екипажа бяха добри моряци, но нека кажем и това – някои в последния момент не издържаха, инстинктът за оцеляване взе връх и когато бързо-бързо се добраха до спасителната лодка, веднага се нахвърлиха срещу довчерашните си другари и съмишленици – с веслата ги бият и бият през пръстите, за да не се заловят и те за плиткото корито…

А пред тях се задаваше на повърхността и прииждаше насреща им една непроницаема мъглявина, претенциозно и многозначително назовавана „нова ценностна система“…