Из „Птици в нощта“: Любомир КОТЕВ

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.

Любомир КОТЕВ

КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА И ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРИН

Известната книга на Франсис Фукуяма, чието заглавие цитираме все до половината, всъщност, е:”Краят на историята и последният човек”. Нарочно изтъквам тази незначителна инак подробност, за да е ясно, че ме интересува преди всичко не съдбата на човека в глобален мащаб, а съдбата на българина в променящия се свят. Променящият се свят, нека изтъкнем и това, според концепцията на известния американски философ и социолог, е по-скоро непроменящ се, обречен на една свръхсила и една свръхтеория.

Краят на историята, според Фукуяма, идва с неизбежното разпадане на Източния блок и провала на Марксистко-Ленинската философия, защото САЩ се превръщат в абсолютен хегемон, а неолибералната демокрация няма алтернатива. Тази теория, провокирана от знаменитото есе „Краят на историята”, нека припомним, бе зачената в историческата 1989 година и изглеждаше съвсем навременна, колкото актуална, толкова креативна, предизвестяваща сякаш ново, различно развитие на човечеството.

Из „Птици в нощта“: Ясен КАЛАЙДЖИЕВ

Последвалите десетилетия обаче показаха, че нито САЩ са абсолютен хегемон, нито либералната демокрация е тъй универсална и толкова надеждна. Не друг, а сам Францис Фукуяма, бе принуден да признае, че наред с демократичните общности и държави, които се уповават на либералните и неолиберални теории, съществуват и други, сравнително успешно развиващи се общности и държави, които той нарича „автократични”. Уж еднополюсният свят, подчинен на един хегемон и единна философия, оказва се, отново е двуполюсен, а като главни виновници за разнобоя са посочени Китай и Русия.

Фукуяма е принуден да признае и това, важно е да се отбележи, че и доста други държави, прегърнали либералната демокрация някога, са се обърнали към автокрацията сега, а сред тях са и свръхсили като Индия, чийто ресурси и интелектуален потенциал са зашеметяващи. Не знам защо не споменава нищичко той за случващото се в Близкия Изток, но инак е очевидно, че събитията там бележат по-скоро Началото на историята, отколкото края и. А още по-впечатляващо е това, че тези събития, довели до жестоки войни и ответна терористична вълна, а накрая и до ново преселение на народите, са провокирани не от друг, а от световния хегемон и недомислените концепции. Въобще, съществуват всички основания, за да заключим, че неолибералните теории, крепящи се върху философията на Фукуяма, са се провалили напълно. И аз не се съмнявам, че отвъд океана вече напрегнато търсят по-надеждна теория за триумфа на глобализма.

За мен обаче са важни не толкова глобалистките теории, а опрофанената им, домашна интерпретация. Не знам, да си призная, точно какви са чуждите теории за края на историята по нашите земни ширини, или за последния българин, не знам как ги адаптират към реалността ни, защото не ме интересуват подобни непродуктивни усилия. Моят опит на народопсихолог, позволявам си отбележа, ми дава увереността, че колкото и да се напъват адептите на либералната демокрация, никога няма да убедят българина, че е по-свободен, отколкото е, или че е по-сит, отколкото е. Както мнимите свободи на опорочената демокрация, така и непълноценния продукт на пазарния фундаментализъм, изпълват хората с драматично очакване, сигурен съм, с очакване за ново начало, за нова борба, ако щете, а не с примиреност. Краят на историята е далеч от нас, защото сме недоволни от новия световен ред и от тези, които ни го налагат, защото са все повече хората, готови да се противопоставят решително на агресивно налаганите чужди ценности. „Демократичните общества – пише Фукуяма, – не казват на гражданите си как би трябвало да живеят, какво ще ги направи щастливи, добродетелни или велики.

Вместо това възпитават търпимост, която се превръща в основната добродетел на демократичното общество.” Не съм убеден, че е тъкмо тъй, щом изрично е изтъкнато, че „основната добродетел” се постига чрез „възпитаване на търпимост”, но същественото е, че нашата представа за търпимостта и неговата категорично се разминават. Търпимостта там е гарантирана от безпроблемното съществуване на консуматорското общество и гарантира бъдещо безпроблемно съществуване, докато тук отвежда към робството и тоталитаризма, където си принуден да търпиш, въпреки недоимъка на права, свободи и социални благини. Търпимостта там опазва благосъстоянието навсякъде и във всичко, а тук наслоява недоволство в народната душа, заради мизерията навсякъде и във всичко

. „За хората в демократичните общества – продължава Фукуяма, – става изключително трудно да приемат насериозно въпроси с морално съдържание в обществения живот. Моралът изисква разграничаване между ценно и малоценно, добро и зло, а се създава впечатлението, че подобно разграничаване нарушава демократичния принцип на толерантността.” Би могло да се поспори, разбира се, и трябва да се спори доколко „демократичният принцип на толерантността” е по-важен от морала, но в случая същественото е, че за хората там „става изключително трудно да приемат насериозно въпроси с морално съдържание”. Сигурно е така, а е очевидно, че се опитват да насадят подобни теории и тук, но е очевидно и това, слава Богу, че те не виреят на наша почва. Не защото сме по-морални, бързам да отбележа, а защото ужасяващата мизерия е обрекла интелигенцията на полугладно съществуване и я кара да търси, да отстоява, да се надява тъкмо на морала. Интелигенцията, не друг, колкото и скапана да е сега, утре ще формира гражданското общество и ще привлича масите с морални призиви, а що се отнася до „демократичния принцип на толерантността”, той е немислим у нас, пак заради мизерията.

„Сит на гладен не вярва!” – казва нашият народ, или:”Наяла се въшката, та излязла на челото!”. И само тези две поговорки стигат, за да си дадем сметка толерантни ли сме, доколко и защо не сме толерантни, пък и да разберем, че са различни и представите ни за толерантността. А и Франсис Фукуяма потвърждава това:”…Последният човек е загрижен преди всичко за собственото си здраве и собствената си сигурност, които са непротиворечиви в себе си. За американците здравото тяло – това какво ядат и пият, какво спортуват, в каква форма са – е много по-голяма мания, отколкото моралните въпроси, измъчвали предците им.” Последният българин не е трудно да се забележи, не би могъл да е дотолкова „загрижен за собственото си здраве и собствената си сигурност”, които му отнеха безмилостно, а още по-малко загрижен е за това, което яде и пие, щом тъне в нечовешка мизерия. Далеч по-важният проблем обаче отново е морален, като че ли, щом тукашният човек атавистично вярва на античните философи, чийто завет е:”Здрав дух в здраво тяло!” А и Господ, като че ли, не прощава на американците, че са забравили „моралните въпроси, измъчвали предците им”, заради нови мании, щом ги е наказал тъй безмилостно.

Истински парадокс е, но тъй загриженият за качествената си храна вманиачен американец, публична тайна е, се тъпче с най-вредните храни, а илюзията, че спортува най-често го натоварва нездравословно, без да подобри формата му. Ние, би могло да се твърди, въпреки недоимъка, живеем доста по-здравословно, а оскъдната ни храна е и по-вкусна, и по-полезна. „Последният човек в края на историята знае твърде много – заключава Фукуяма, – за да рискува живота си за някаква кауза. Предаността тласкала народи или общности към отчаяни прояви на смелост и саможертва, по-късно бива представяна от историята като глупав предразсъдък. Хората с модерно образование са доволни от това да си седят вкъщи и да се поздравяват за широтата на възгледите си и липсата на фанатизъм.”

Днешният българин, можем да заключим смело и ние, безспорно, не е последният българин в края на историята, макар да знае не по-малко от американеца. Днешният българин е готов да рискува заради много каузи, без да се страхува за имуществото си и дори за живота си, които му се струват непълноценни, а отгоре на всичко се чувства обиден той, неоценен, озлобен е и жадува реванш. Пет пари не даваме ние за историята и не ни пука за предразсъдъците, а повод за „смелост и саможертва” е не предаността ни, а отчаянието, мерака ни да додрапаме най-сетне, с цената на всичко, до спасителния бряг. Образованите хора у нас, колкото и модерно да мислят, не смогват „да са доволни от това да си седят вкъщи и да се поздравяват с широтата на възгледите си и липсата на фанатизъм”, а тъкмо напротив. Обикновено колкото по-широки са възгледите на българина, толкова по-немирен е той, по-търсещ и по-енергичен, по-креативен, по-упорит и по-непримирим.

Фанатици не сме, слава Богу, но това не означава, че се примиряваме с неправдата и несгодите: притворни сме и неотстъпчиви, с пълзяща агресия и хитруване, кога да е, постигаме целта си. Въобще, краят на историята е далеч от нашите земи и днешният българин е толкова недоволен, че жадува ново Възраждане! И не само тук е така, апропо, и Арабската пролет се превърна в ново, кърваво начало, видяхме, а не в успокояване, уталожване на тамошната история. Добре ще е, ако адептите на модерните философски теории, ги съотнесат към нашенския абсурд и причудливата ни действителност, преди да почнат настървено да ги пропагандират. Непостоянно е времето тук, по нашите земни ширини, погажда мръсни номера на всеки, който лековато и прибързано реши, че сме дочакали и ние края на историята! Случва се друго, струва ми се, всичко едва започва, тепърва ще пишем новата си история, мечтаната, най-истинската, ние, всички, българите, които сме далече, много далече от последния българин, потънал в блажено безделие.