Мария ЛАЛЕВА
АКО МЪЖ БЯХ РОДЕНА
Ако мъж бях родена,
първо бихме се сбили.
После с раните щяхме
да поседнем да пием.
Да осъмнем приятели,
да се борим с годините,
да пораснат децата,
побелеят жените ни.
Да изплачем над чашата
пред приятел сълзите си,
да говорим за вярата,
да изпием мечтите си…
А сега – да ми кажеш
аз какво да направя.
Ни приятел с мъжете,
ни жена ще ти ставам.
Ни роман да подкараме,
че отдавна те зная.
Я, кажи ми „Наздраве“.
И да почнем от края.
Из „Птици в нощта“: Иван Енчев
„СКРОМНИЧКО“
Малко ми трябва да се усмихна –
стотина лалета без повод,
нечие кръвно да вдигна,
на предател да кажа „Сбогом“,
детето цветя да сънува,
мама да ме погали трудно,
с татко танго да танцувам,
с приятели да празнувам шумно,
Созопол през циганско лято,
три водки на плажа по бански,
без дъх да обичам, до бяло
и… един развод по италиански.
* * *
Толкова малко вино,
а толкова много истини.
Не ме гледай накриво
и остави неразлистени
онези страници – трудните –
и за преглъщане, и за четене.
Не съм от най-лудите,
но не съм и от лесните
ни за надпиване, ни за надскачане,
ни да те лъжа, че съм богиня,
ни да повярвам, че на здрачаване
ще се превърнеш в месия.
Толкова малко делници,
а толкова много среброто
и във косите ни, и за сребърници.
Не ме питай дали, а колко.
* * *
Не се научих да обичам бавно.
(След пет живота сигурно ще мога.)
А бързото обичане е жадно
за всичко – от усмивка до отрова.
А бързото обичане е честно.
(Кое дете не тича запъхтяно?!)
Обичай ме забързано и лесно.
По-дълго ще е от живот. И по-пияно.
Из „Птици в нощта“: Виолета Бончева
* * *
Дори да умножаваш тишината ми
от всичките ми паузи проклети,
дори и да изваждаш от тъгата ми
онези черни като гроб куплети,
дори забързан жадно да събираш
на думите ми малката надежда,
дори и да делиш на сто, на хиляди,
последните ми рани от грабежа,
не вярвай, че след тази аритметика
ще бъда цяла, твоя и пречистена.
Понякога раздяла е пътеката,
която ни събира истински.
МОЯТ СЪН
Този сън си е мой. Ни кошмар, нито песен.
Пия с дявол абсент и смехът ни е лесен.
Там рисувам бодил. Шизофренично цветно.
Там е зима в април, а кокичето – есенно.
Там ме чака тълпа и от мъртви, и живи.
Там убивам страха от лъжи и от истини.
Там се случват неща, дето утре ще бъдат.
Там не плача с вина. И проклинам. И съдя.
Там съм просто една много истинска напаст.
Сея дим, жъна жар и на клада се качвам.
И да викам на сън, остави ме да вия.
А пък с теб сутринта моят сън ще изтрием.
Направи ми кафе и ме чакай да дойда
с уморено сърце от сюжета ми нощен.
Помълчи. Потърпи. Моят сън не събличай.
В него демони бдят. Точно с тях ме обичай.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
