Из „Птици в нощта“: Николай Дялков

Николай Дялков

ЗА ТЯХ

Когато в твоя кикот зловещи сенки лягат,

когато гъделичка усмивката ти сутрин,

когато ме подгониш и идва ми да бягам,

когато ми отнемеш надеждата за утре,

когато ме пързаляш в кори на зряла диня,

когато заиздигаш на егото ми ръста,

когато на върха съм и подличко ме сринеш,

когато няма изход, а аз си нося кръста,

когато ме простреляш с очи на зряла буря,

когато ме залюбиш без дъх и безответно,

когато ми замаеш ума с девойка щура,

когато всичко друго ми спретнеш, общо взето,

аз пак ще ставам сутрин и с тебе ще закичвам

децата си по изгрев. И знай, животе шантав –

за тях ще те живея, за тях ще те обичам.

Това ти казвам само. И свършвам без поанта.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ШИНЕЛИТЕ

Избеляха отдавна шинелите,
във килера на времето скрити.
Бяхме млади. И бяхме най-смелите –
с поглед сваляхме даже звездите.
Побеляха и всички момичета
по които във нощите къси
се пилеехме, сякаш кокичета
разпилял е студът със дъха си.
Посивя само халът на времето –
алчен гларус сред чайките бели.
В алчността си от нас ще отнеме то
и децата ни – нейде поели.
Избеляха отдавна шинелите.
Който тръгне, назад се не връща.
И ви лъжа, че бяхме най-смелите,
щом опразнихме друми и къщи.
Да изровим, момчета, шинелите!
Младостта ни през тях да прогледне.
И телата си в тях – остарелите,
да строим в боен ред! За последно!

ЖЕНСКИ ВРЕМЕНА

На майка ми!

На жените часът търкулѝ се.
На жените часът е сега.
Като хляб остарял и възкисел,
като мярка за женска тъга.
И стърчат в мойто село вдовици –
верни стражи на стария дом.
Във очите им – крясък на птици.
А усмивките – кражба със взлом.

Те дървата така ще нацепят,
че кюмбето ще пее в нощта…
Без минутка на нежност и трепет.
Без момент за любими неща.
Ще развият прилежно бушона,
всички крушки сами ще сменят.
Няма даже сълза да проронят.
Може мъжки да псуват от яд.

Ще развържат единствено само
на душата си възела строг,
щом на топлото бабино рамо
легне внук, сякаш легнал е Бог!
Че часът им нечакан настъпи.
Вечер стенат стените без мъж.
На жените сълзите са скъпи.
И разказват нашир и надлъж,

как във моето село жените
овдовеят ли, нямат предел.

Но… броят си вдовиците дните,
като дни преди чакан разстрел…

ТЪЖНИТЕ ОЧИ НА ЛЕЛЯ СТАНА

В тъжните очи на леля Стана
сбран, блести лъжовният ни свят.
Малка тя на своя мъж пристанала.
Той пък се оженил на инат.

Три деца изгледала самичка.
Той бил все на карти и на лов.
После като малки кукувички
хвръкнали децата. По любов.

Нейният пропил се. И се гътнал.
Скрила тя във черно рамене.
После ги зачакала. На пътя –
своите деца. Едно поне.

Свила си душата на тепсия.
Да, но още имала сърце,
имала снага, и тънка шия.
Само дето нямала ръце –

мъжки, та дърва да ѝ нацепят,
скършената вратня да сковат.
После да я сграбчат в яки шепи –
в женските ѝ нощи да сноват.

Бързо я чумосали жените.
Бранели мъжете си със страх.
Клетвите прошарили косите ѝ,
Смазал я нестореният грях.

Днес виси красива леля Стана,
в кухнята, на старото въже.
Свети само в погледа ѝ сбрана
болка, че светът е за мъже.

НАТОЧИ МИ ОТ ВИНОТО, МАМО

Наточи ми
от виното, мамо!
Напълни
остарялата бъклица!
Та задуха ли
вятър през рамо,
да не казваш,
че вече си пътница!
Да усетиш
в ръцете си още,
как от вятъра
виното пее,
както някога,
в късните нощи.
Че животът
докрай се живее.
Под навеса
с гръбнака си чамов

разсипи.
Аз до теб ще приседна.
Ще запея
със виното, мамо…
Както с татко
ти пях за последно.

ТИШИНАТА ОТЛЯВО

Разправят, че болката винаги идва отляво.
Че хуква сърцето на спринт в отеснялата гръд.
Че влиза във вените сам оскотелият дявол
и блъска кръвта по стените, по целия път.
Разправят. Но болката, казвам ви, идва последна.
След празния поглед, след пълните с пясък крака,
след свитата топка в стомаха, след спазъм пореден –
след свлякло се цвете от тръпнеща, мъжка ръка.
И казвам ви, болката идва с очи на момиче,
кодирани някъде в болните мъжки очи.
Боли ли мъжът по жената, която обича,
боли до последно. А болката в него мълчи.
Мълчи. И коварно пролазва и спира отляво.
Забива се бавно в сърцето и тихо кърви.
Така тишината смирено в мъжа заболява.
Боли всъщност тя. Там – отляво! Тъй тиха – до вик.

ВАЛЕ СПАТИЯ

Засвири есента ми през комина.
По ставите заскърца ревматизъм.
И лятото – последен щърк замина
към своя юг – с износената риза.

Денят ми с грамофонен глас застена
с бръждящи и повтарящи се звуци
през близките – в редица построени
пробити и ръждясали улуци.

И летният ми миг така отмина,
че сякаш и животът се изниза.
А целзият – от раз, ей тъй се срина,
помъквайки и моя оптимизъм.

И спря светът – за мене със магия
да вади от ръкава дама пика.

Но скритото вале съм аз – спатия.
Каре от дами мога да извикам.

МАРИЯ

На съпругата ми!

И моята вечна съпруга е също Мария.
Дои на сърдитото време каймака със тъжни очи.
Опитвам на делника бръчките аз да изтрия,
а тя ми отмята ръката небрежно. И кротко мълчи.

Изхвърля отдавна смалените рокли от скрина.
И не на боклука. Реди ги прилежно във лъскав чувал.
Раздава ги после на някого. Всяка година
аз виждам девойки, стъкмени със нейните рокли за бал.

И нищо, че в нейното име я няма Мария.
Тя всеки ден слиза до храма на Дева Мария пеша.
Сред хорските клюки, брътвежи, злини, лошотия
върви не със святото име. Мария е тя по душа!

СТЪПКИ ПО АСФАЛТА

„…с диви круши и резенче хляб във торбата

тя сега е при друг…”
Борис Христов

Тя крачи в нощта. И асфалтът за миг оживява –
пулсира със стъпките. Пука проклетите вени,
чертани по него – от хора, от глъч, и от врява,
и после в очите му тежки – прилежно скроени.

А тя отминава. Асфалтът се цепи под нея.
Там някой отключва припряно ръждивата брава.
И моят прозорец, със моите мисли живеещ,
си знае че влезе ли тя, чак до изгрев остава.

И цепи в стенания тъмното, както асфалтът
се цепи под нейните стъпки от мъжка смутеност.
А аз ще изпия на екс самотата си. Цялата…
По този асфалт преди време тя влезе при мене.

Събу си небрежно обувките. Аз я застрелях
с тих поглед, от който тя падна в нощта ми ранена.
Два свята заблизаха рани. Сами, под постелята.

По изгрев, по този асфалт тя си тръгна от мене.

ЛЮБОВ ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Вън, на мрака избола очите, луната блести.
И намества етюдите земни на сляпо.
А по лунната светла пътека пристъпваш пак ти,
в силуета си лунен – какао със мляко…

Аз забърсвам с ръката си късче последна мъгла,
между мене и теб дето беше застлано
и дочувам в мен мъжкото как ти нашепва: -Ела!
Ти кокетно отвръщаш ми: – Още е рано.

И си тръгваш, обаче така, че да тръгна след теб.
И да станем с теб лунни – момче и момиче.
Аз така и не съм бил с момиче по лунната степ.
И на лунно момиче не съм се обричал.

Още малко. Ще пламне в очите ми белият ден.
Ще те скрие от мене – какаото с мляко.
Виж ме – в теб съм притихнал свенливо. Стопи се по мен!
Тъй до другата пълна луна ще изчакаме.