Из „Птици в нощта“: Паруш Парушев

Паруш Парушев:
“Има само една поезия – добрата…”

– Какво означава един поет да познава морето? Да го познаваш и разбираш едно и също ли е? Трябва ли авторът непременно да е упражнявал морска професия, за да е добър маринист? Или да е роден някъде по крайбрежието?
– Природата на поезията е една. Поетът пише за онова, което го вълнува, което тревожи ума му. Независимо от темата или предмета той се опитва да надникне отвъд видимото, да изрази чрез думите тайните на душата си, да фиксира дадено състояние на природата или на духа си. В такъв случай в творбите му естествено попадат състояния на онази природа, която най-добре познава и би могъл да изрази. Не можеш да бъдеш екскурзиант – отиваш да опознаеш обекта и да го опишеш. Така и с морето. То трябва да е проникнало в сетивата ти, да е станало същност от същността ти, за да го изразиш с думи. Все едно е дали си упражнявал морска професия или не. Ако между моряците има поети, то не е заради професията им, а заради таланта. Аз не съм роден край морето, но от съвсем малък заживях в Бургас с целия карнавален пейзаж на града и залива. Тогава, когато се формираха представите ми за света, аз бях край морето и то естествено стана част от онова, което пиша. Вече от доста години живея в София и в Бургас съм за кратко. Но не мога да спра да чувствам и да сънувам морето. И пак чрез него да изразявам онова, което ме вълнува.

Из „Птици в нощта“: ГЕРГИНА ДАВИДОВА

– С какви импулси и възприятия контактуват вече векове географското понятие “море” и социално-психологическият индикатор “човек”?
– Това са импулсите на душата независимо от времената. И в нашите модерни времена човекът е вгледан в морето така, както е бил вгледан в него първият човек. Морето е една от извечните стихии, които ни ограждат – истинска вселена от тайни за самия код на съществуването. Така, както гледа звездното небе и немее пред тайните на мирозданието, така човекът немее пред вечната и безкрайна вода и умът му потъва в бездните на тайни, които не ни е дадено да узнаем, но сякаш се пречистваме в тези бездни и се докосваме до собствената си природа. Илюзия е, че човешката дейност край морето може да промени това.
– Кой е според теб първият български поет-маринист въобще? А най-стойностният за България досега, ХХІ в.?
– Не се изживявам като маринистичен поет. Просто пиша за онова, което познавам. По тази причина не съм се замислял за това, което ме питаш. Досещам се за опити на Вазов, на Кирил Христов… Покрай престоя му в Анхиало морето се появява в стихове и на Яворов. Но други са темите на тези поети, морето е далеч от тях, те едва се докосват до него. Досещам се сега за по-стари поети от бургаския край, писали за морето: Иван Карановски, Паулина Станчева и Стефан Станчев… В историческото си развитие българската поезия трудно достига до морето, затова и поетите, за които то става същност, се появяват по-късно – Славчо Чернишев, Христо Фотев. Те са и истински стойностните според мен.
– Какви качества трябва да притежава съвременният маринист, за да убеди читателите, че поезията за морето е стойностна и си струва да се чете?
– Донякъде отговорих на този въпрос. Необходимо е да има стойностен поет, за когото морето е същност, който изразява себе си и чрез него. Тогава тази поезия е естествено свързана с морето, но тя се опитва да отговори на същите извечни въпроси, които вълнуват поета въобще. За нашия читател тя донякъде би звучала и екзотично, но би му била интересна и с онова откривателство в действителността, което въобще е характерно за истинската поезия. Нали сега българинът обича да летува край морето? Би му било интересно да надникне по-навътре в същността му чрез подобна поезия.
– Къде е въобще мястото на днешния автор-маринист върху общия фон на българската лирика? Доколко съществува маринистиката ни днес?
– Никой не отделя специално внимание на маринистиката. Няма специализирани издания, липсват изследвания… Критиката ни, която и преди не се занимаваше с темата, в сегашното си състояние още повече се е отдалечила от нея. Забелязвал съм дори подозрително отношение към маринистиката. Когато излезе първата ми книжка “Остров”, помня, че Евтим Евтимов съвсем добронамерено ме посъветва да разширя тематиката, иначе няма да се наложа. Познавам и критици, които говорят с лека насмешка за маринистиката в поезията. Струва им се някак лековато-артистична на фона на основните тенденции в нашата поезия.
– Кои водещи имена на творци в тази тематика би посочил и защо?
– Вече ги споменах – Славчо Чернишев и Христо Фотев. Първия заради романтиката, която изпълва стиховете му, а втория, защото проникна в същността на морския пейзаж и постави съдбата на човека в него. При това без да губи дори за миг онази своя фриволност, която аз много харесвам.
– Има ли според теб “мъжка” и “женска” маринистика? Ако между тях съществува граница, в какви теми и интерпретации се изявява?
– Има само една поезия – добрата. С еднакъв интерес чета големите поети независимо от пола им. При поетите и поетесите, които не са от ранга на големите, може да се види границата, която се съдържа във въпроса ти. “Мъжката” се стреми да бъде някак мускулеста, да изразява сила на характера, бунтовност (като рефлексия на неизживяния Ботев), а “женската” се опитва да покаже онова, което се крие в природата й – стремеж към нееснафска любов, виталност (това пък е неизживяната Багряна). В подобна поезия морето може и да се появява, но то е само фон, външно проявление. Помня как преди няколко години ми се оплакваше Калина Ковачева, прекарала доста време край Несебър, че се опитвала да пише за морето, но някак не се получавало. За мен Калина е значим съвременен поет, затова и не се е опитала да съчинява, останала вярна на себе си. Иначе са много нашите поети, които са написали по няколко стихотворения за морето само защото са летували на почивната станция край Варна. Но това не е маринистика.
– Немалко детски автори включват в творчеството си и морето. Какво трябва да бъде то и как да изглежда в стиховете за деца и подрастващи? Като синя близалка, или развълнувано поле за романтика, труд и опознаване на света?
– Второто, разбира се. Азбучна истина е, че ако литературата за деца не е интересна и за възрастните, тя не е добра. Аз не пиша за деца, не познавам детайлно съвременната детска литература, но мисля, че няма стойност написаното, което служи за “близалка”, както го наричаш. Поначало морската тема не може да бъде атракция, а ако е предназначена за деца, това е престъпление, защото изменя смисъла на поезията в представите на детето, но и защото създава грешна представа за морето в такава крехка възраст, когато човек се учи да възприема света.
– Може ли българската поезия за морето да мери ръст със световни образци и ако не може, защо? Поради затвореността на Черно море ли, или поради българската народопсихология?
– Има прекрасна българска поезия, създадена за морето, която е на нивото на световните образци. Спомням си сега, че преди години една унгарска поредица за световна поезия започна с томче на Христо Фотев. Проблемът е в това, че българинът все още не е на “ти” с морето. Някога дори къщите на крайбрежните селища били строени с “гръб” към морето. Сега през лятото голяма част от българите се втурват към морето – летуват. Но за тях то е плаж, почивка, смяна на пейзажа. И проблемът не е в Черно море – то е антично море, то е могъщо море, море с характер. Причината е в самите нас. Дори в големите ни морски градове има много хора, които не познават морето. За тях то просто е една даденост, мястото, до което свършват неделните им разходки.
– Познава ли българинът морето, за да се интересува от маринистика, доколкото въобще посяга към книгата?
– Четящият българин, а него все още го има, няма специален интерес към маринистичната литература. Някога варненското книгоиздателство беше създало няколко специализирани поредици, за да предизвика подобен интерес. Сега не съм забелязал издателски усилия в подобна посока. Затова мисля, че и специален читателски интерес няма. Читателят би общувал с маринистиката, както с всяка друга литературна област, стига творбите да предизвикат вниманието му. Днес край морето живеят и творят немалко талантливи съвременни български автори и техните творби наистина са интересни за читателя. Би трябвало критиката и издателствата да проявяват по-специфичен интерес към това.
– Измества ли интернет и маринистичната поезия като вид творчество, лесно заменимо с многобройните му електронни програми?
– Мисля, че интернет може да е само в помощ на маринистичната поезия, както и на поезията въобще. Има млади хора, които не посягат към книгата, но все пак са читатели – в интернет. Случвало ми се е да ми се обаждат млади хора, попаднали на мои стихове в интернет.
– А какво място заема морето в твоята лирична нагласа? С кое точно стихотворение си убеден, че си му отдал дължимото като тема и чувство?
– Основно място. Почти всичко, което съм писал и замислям е свързано с морето, с Бургас и крайбрежието му. Така съм устроен. Не бих могъл да посоча отделно стихотворение, те се допълват и създават общото впечатление. Преди десетина години написах един цикъл – “Бургас. 12 елегии”. Това е нещо по-цялостно като отношение към морето и Бургас. Но не посочвам този цикъл, за да омаловажа другите си стихотворения.
– И с коя твоя книга, по страниците на която синьото влиза в очите ни?
– Преди три години успях да подбера една по-представителна за мен книга със стихове и я издадох в издателство “Захарий Стоянов” – “Дом на брега”.
– Какво не си написал за морето? Чувстваш ли се негов длъжник? С какво ще го изненадаш и зарадваш?
– Не съм си поставял творчески задачи, свързани с морето. То присъства естествено в онова, което пиша. Знам, че ще го има и в бъдещите ми стихове. Никога не планирам писането си, просто изчаквам натрупването на изживявания и размисли да узрее и ако това се случи – пиша. Наскоро завърших работата си по една книга – анкета и там споделих, че ми се иска да напиша един цикъл със заглавие “Бургаско календарче”. Идеята ми подсказа “Експресионистично календарче” на Гео Милев. Но моята цел ще бъде да се опитам в него да изразя морето и крайбрежието, каквито са те във всеки месец от годината. Не знам дали ще го направя. При мен, когато споделя предварително някое свое хрумване, то не се осъществява.
– Поетът Чони Чонев твърди, че познава морето “не с чипкане на плажа – до коляно”. Не е ли твърде строг към колегите си, за които морето е лъх на сол и смокини, чаша вино, случаен флирт и хонорар за написаното след подобни изживявания?
– Чони Чонев има щастливата съдба на човек, който здраво е свързан с морето – и професионално. В случая той явно изразява отношението си към онези наши автори, които и аз споменах иронично като “екскурзианти” в темата. Чони не е строг към темата, той е прав да проявява ревност към нея, защото знае отлично, че морето е нещо сакрално и всякакви случайни гастроли само добавят фалш към маринистиката. Да си спомним и иронията на моряка Никола Вапцаров в “Рибарски живот”. В това отношение кой знае какво не се е променило. Но е чудесно, че има неколцина талантливи съвременни поети, сред които е и Чони Чонев, които са истински свързани с морската тема.
– От какво трябва да се дистанцира съвременната ни маринистична лирика? Доколкото съществува въобще?
– От описателство, от търсене на атрактивност. Нека цитирам Вапцаров: „Така да описваш е лесно”. Ако поетът не чувства истински морето, ако не се е сраснал с него, по-добре е да не скверни темата. Само истинският поет може да проникне в съкровените тайни на стихията му, да открие там житейски истини, да разкрие нюансите на неговото могъщо присъствие. Така темата за морето се превръща в истински предмет на поезията, полага се в нейната основа и смисъл.
– Примирява ли в твоите стихове, а и в стиховете на другите наши съвременни поети морето с душния ни, стресираш делник? Или все така е символ за бягство и освобождение от проблемите – донякъде осъзнат, донейде и импулсивен?
– Морето е символ на свободата, което означава, че е символ на онова, което стои в същината на човешкото. Само движението, поривът, борбата с удобния навик, с примирението движи човека напред и го прави повече човек, което означава свободен. Морето не познава покой. Няма как в истинската маринистична поезия тази връзка между него и човека да не се прояви. На морето е чужд покоят. Дори, когато е привидно спокойно, усещаш как в глъбините му бушуват енергии и ти ги усещаш като неспокойна мисъл, която подготвя следващия порив.
– Не е ли твърде архаизирана като тема маринистиката ни в сравнение с “европейските” теми, интерпретирани безконтролно у нас?
– Това е въпрос на традиция. В западноевропейската поезия маринистиката е част от различните културни епохи и направления, което я разнообразява, прави я част от експеримента. Нашата маринистика е млада, нямала е време да преживее различните обрати, което да й донесе разнообразието на стилове и школи. Ние все се мятаме между традицията си и криворазбраната модерност, с която някои се опитват да изглеждат европейски или световни автори, каквото и да означава това. Последните двайсетина години са богата илюстрация на снобизма, напиращ да изглежда литература. Истинската природа на литературата е друга, което подсказва и съдбата на подобни явления. Така и с маринистиката – вече казах, слава богу, че имаме неколцина талантливи автори, сраснали се с темата.
– И в допълнение – как да бъде осъвременена откъм теми и идеи, изразни средства, нови лирически герои върху динамичния фон на ХХІ столетие?
– Новият век е като всеки друг. Той ще си прояви тенденциите, ще открои своите литературни направления, но няма да промени природата на литературата. Темата за морето непременно ще се обогатява чрез това и чрез новите автори, които ще й се посветят. Тук не би могло да се дават препоръки.
– Какво послание със солен поетичен привкус ще отправиш към българските читатели, усещащи морето във вените и душата си?
– Да не приемат морето само като курортно място или крайбрежна атракция. Морето е велико тайнство, което ни предизвиква, то е и велик учител, стига да сме в състояние да възприемем посланията му, то непрекъснато ни говори – време е да започнем да разбираме езика му.
– А към колегите си поети – маринисти и въобще поети, докоснали се макар мимоходом до сините теми на морето?
– Истинските поети знаят, че морето не е до колене.

Интервю на Георги Н. НИКОЛОВ

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.