Из Птици в нощта: Петър Драгиев – разкази

Най-близо до госпожата

Ванко е немирник от класа. То през втория срок целият им клас първокласници изведнъж стават немирници, но синът ми е вън от класациите. Нагоре. Над. Няма конкуренти. Особено в занималнята следобед. Води я госпожа Филипова. Съвсем млада, година-две след института. Хубава, усмихната, умна – и децата я харесват, и родителите. Признавам, аз най-много я харесвам, защото е повече от търпелива към Ванко.

Из „птици в нощта“: Петър Драгиев – разкази – Гъби

Моят разбойник е неизчерпаем в номерата. Иначе бързо схваща, справя се за броени минути с домашните и пистата е свободна за най-различни дяволии. Обикновено доста шумни и заразителни. Най-сериозното наказание от госпожа Филипова е да го сложи на първия чин, до нея, на близък контрол. Иначе момчетата по правило (ако питате тях – по право) окупират последните чинове. Наперените юнги искат да са далече от командния мостик на капитана. Странно как това преминава от поколение на поколение. Спомням си, че и нашите момчета навремето, чак до последните класове на гимназията, се възкачваха на задните чинове като монтаняри. Не колкото – толкова. Колкото по-назад, толкова по-престижно. И преди, и сега… Това обяснява защо Ванко сяда на най-отдалеченото място от госпожа Филипова: по диагонал от нейното бюро, в срещуположния ъгъл на стаята.

– Ванко, радвам се, мама, че смогваш бързо и вярно с домашните. Но защо след това не мируваш, ами все дробиш някакви пакости? Пречиш на другите, дразниш госпожата… Чудя се защо не сядаш, още като започва часът, на първия чин до нея?!

– Мамо, мамо, мамо, не става така? Всички момчета ще ми се смеят. Сядам най-отзад, а после нарочно правя мои си приключения, за да ме накаже и премести отпред. Там виждам най-добре, чувам най-добре, нищо не изпускам. Ясна работа.

На мен обаче, не ми е толкова ясна. До момента, в който разбирам, че наказателното място на чина до госпожата е само едно – лявото, до прозореца. Дясното е постоянно заето. От Мая. Красивото и симпатично момиченце носи очила. Има някакво специално късогледство. Лекарите не искат още да й слагат лещи, не е и за операция. Затова и в часовете предиобед, и в занималнята Мая винаги е на първия чин.

Тази вечер вкъщи Ванко показва на мене и на баща си цял куп колажи и фигурки от цветна хартия. Правили ги в занималнята. Много са интересни. Особено фигурките – кафяв заек, жълт камион, син самолет… Метнал се е на баща си, с когото сме заедно от ученическите ни години. Сега Ивайло е художник-приложник и един от най-търсените графични дизайнери в страната. Нормално в случая Ванко се интересува повече от неговото мнение:

– Тате, нали са хубави? Виж самолета, може и да лети, малко на късо, ама си лети! – и показва пак и пак как синият му аероплан наистина лети по метър-два, преди да забоде нос я в килима, я в телевизора.

– Браво, Ванко, много са сполучливи! – хвали го Ивайло и синът ми сякаш се сдобива не с крила, а с криле.

– А пък, тате, да знаеш какъв червен кораб направих, но го подарих на Мая. Щеше да е с платна, но го направих катер, че нямаше да ми стигне времето – рисува с ръце силуета на катера Ванко и ние разбираме, че плава по-бързо от вятъра. За какво са му платна тогава!

Докато мъжете потъват в конструкторски тайни, аз мимоходом погалвам и двамата по главите, и изчезвам в кухнята, където вечерята мен чака. След малко конструкторското бюро ще ревне, че е гладно. Кипвам подсолената вода за тортелините със скариди, месо от раци и рикота. И тримата ги обичаме – аз само с лимонов сок, а Ванко и Ивайло с гъбен сос. На всичкото отгоре стават за четири-пет минути. Достатъчни са да си спомня как на моя рожден ден в края на десети клас Ивайло ми подари сборник с разкази на Александър Грин и своя рисунка на кораб с алени платна. В сборника беше и повестта за любовта на Асол и Грей – „Корабът с алените платна”. Седмица по-късно Ивайло ми каза, че ме обича. Осем години след това се роди Ванко. И вече рисува червени катери за Мая. Мушморок сладък – да е по-близо до госпожата?!

Връщам се в хола да ги викна да вечеряме и хвърлям поглед към библиотеката. Там има цяла секция с Александър Грин: „Бягаща по вълните”, „Златната верига”, „Капитан Дюк”, „Състезание в Лис”, „Зурбаганският стрелец”, „Джеси и Моргиана”, „Блестящият свят”. Разбира се, тук е и „Корабът с алените платна”… Рисунката е до прозореца в спалнята. Още е без рамка. Така си я харесваме.

– Хайде, момчета, време е за вечеря!

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ , отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.