„ПОЗНАВАХ АЗ ЕДИН ДОБЪР ЧОВЕК”
Слово по случай 20 години от смъртта на Димитър Данаилов
Добър вечер, скъпи приятели! Почитатели, съграждани и последователи на един от най-забележителните човеци, които нашият град е раждал. Поетът, който остави траен белег в ума на всички ни… Който с дълбокия си глас ни хвана в примката на един мистичен поетичен мираж…
И ни накара да го следваме вече 20 години из лирическите пустини….
Вече 20 години поетът Димитър Данаилов го няма сред нас.
Помня като вчера дълбоката мъгла, затиснала Чирпан в онзи декемврийски ден – трябваше тогава заедно с него да пътуваме за Стара Загора, но случайността, или по-вероятно съдбата, е заплитала по друг начин своите възли – и се разминахме из чирпанските улици, за да могат въпросите: Ами ако?… да звучат абсурдно и да не спасяват.
Започнах да пиша този текст и отново разбрах колко ми липсват истинските думи, как ме затискат представи за самата мене, за града, с който съм пораснала, и как тези представи имат доста непряко отношение към личността и творчеството на поета Данаилов, но все пък в тях той е един от главните герои.
Димитър Данаилов беше от хората, които дават вкус на живота, които премахват блудкавото усещане за познатост и повторяемост, които не се смесват, не се сливат и не потъват.
Бях дете, когато вече го познавах, срещах го из чирпанските улици и знаех кой е, събуждаше любопитството ми със странния си вид на местен магьосник и най-вече със слуха, че е поет. Нещо повече – дълго време си мислех, че поетите непременно трябва да носят именно тази магичност в излъчването си – сигурно затова доста неприемливо ми изглеждаха онези от тях, с вид на местни чиновници…
Веднъж ме спря на улицата – бях може би в пети или шести клас, но вече пишех стихове и ми каза: „Виолета, като минаваш край музея, отбивай се да си поговорим”. Шокираща за мен – детето, беше тази покана, какво ще си говоря със странния възрастен човек? Но пътят ми минаваше оттук и един ден се престраших. Седяхме на пейката, грееше меко пролетно слънце, той леко ровичкаше с бастуна си между камъните на калдъръма, наоколо цъфтяха теменужки… Разпитваше ме за различни неща, караше ме да му чета новите си стихове. Хвалеше някои от тях, други не толкова… Или пък ми разказваше някакви истории от литературния живот на разни писатели, рецитираше, говореше за Яворов, споменаваше имена на поети, които ми звучаха непознато… Виждате как този спомен се разтегля в годините, историите ставаха шлагери в съзнанието ми, имената на поетите вече бяха любими или нелюбими автори… От време на време ми казваше:
„Виолета, дядо ти Митко няма да си иде от този свят, докато не ти сложи крила на гърба” – звучеше ми много приятно тази творческа загриженост за литературното ми бъдеще, но нямах никаква идея какво точно предполага.
Вече след смъртта му, осъзнах, че съм „заквасила” литературните си представи и познания именно с неговите разкази, че съм получила едно великолепно поетично наследство, което е вътре в самата мене, нито има как да го разкажа, нито как да го споделя. И че именно това са крилете, които ми обеща… И аз му благодаря за тях.
Опитвам се днес в моето битие да правя същото за младите хора край себе си… Защото съм получила такъв забележителен урок.
Сега си мисля, че е особено важно всички, които познавахме Димитър Данаилов, всички, които имаме все още ясен и траен отпечатък от него, да споделим, да разкажем, да направим някаква отливка на този отпечатък…
Заради онези, които нямаха това щастие.
Спомням си Димитър Данаилов в различни моменти. Като дете ми изглеждаше безкрайно стар, а по-късно – безкрайно вечен, за да си позволя да записвам същественото от разговорите ни.
Осъзнавам и колко непоследователна съм в думите си за този човек, как не мога да го вкарам в житейска скица и да разкажа за него само един разказ.
Той беше атмосфера. След него нещо във въздуха на Чирпан посърна, а Яворовият дом загуби същинския си глас…
Една доста често повтаряна идея, колчем стане дума за поета Димитър Данаилов – е въпросът за отношението между Моряка и Чирпан.
Задължително се подхвърлят версиите:
Ами, ако беше останал в София, Стара Загора или някъде другаде? Мястото му в литературния живот не е ли предопределено от това? Хилядите „АКО”! Точно толкова свободни валенции притежава всеки един човешки живот. Ако Яворов не беше срещнал Лора, ако не беше заминал за Македония… Ако… Но съм все по-убедена, че съдбата винаги категорично посочва с пръст своите любимци и ги изпраща точно където трябва.
Въпросът: „Какво би бил Димитър Данаилов извън Чирпан?” има и своя реципрочен: „Какво би бил Чирпан без Димитър Данаилов?”
Много неща могат да му се случат на един град – да се сменят няколко кмета, футболният отбор да се класира за голямо първенство или да отпадне от групата си, да се асфалтират или пък да се преименуват няколко улици, няколко партии, няколко вестника, да се направи нов фонтан, да се закрие училище или детска градина, да се открият три паметни плочи, да падне мазилката на няколко сгради и да се разшири гробището…
Всъщност единственото същинско събитие, което оставя не драскотина, а белег в паметта на всеки град – е появата и присъствието на онези забележителни личности, които сами по-себе са знак, институция, паметник…
Именно в отношението си към тях – един град е малък или голям, действащ или със затихващи функции…
Подобни личности превръщат дори невзрачни села в светещи точки върху картата, а отсъствието им – обезличава и съвсем многолюдни местообитания…
Такива имена за нашия град са: Яворов, Георги Данчов, Иван Димов, Павел Матев, Емил Камиларов, Никола Манев и – разбира се – Димитър Данаилов…
Вероятно ще изпусна някого… Мозъкът ми работи избирателно на тема изкуство.
Казвам – „вероятно ще изпусна някого” дори с радост, защото радостно е, че има кого да изпусна… Радостно е, че имената са толкова много, та паметта изневерява.
Вероятно когато един подобен величав дух избира свое родно място, не го прави, защото тук има най-много асфалтирани улици, най-много месарници или ресторанти на глава от населението, а защото именно тук ще намери онези корени и сокове, които ще му позволят да развие себе си по най-великолепен начин…
„Столицата на моето сърце е Чирпан – казва Димитър Данаилов…Та, знаете ли, аз тук за пръв път чух за възрожденския художник Георги Данчов – Зографина. Тук, още като невръстен хлапак, чух голямото име на Яворов. Минавал съм с моята майка да видя къщата на поета. Едно дете, едно хлапе, което не разбира нищо, но знаете ли, че в нашия дом често се говореше за него… В детството още чувах за големия артист Иван Димов. Сърцето ми преливаше от радост…Виждате ли, Чирпан си има своя културна физиономия. Това малко градче заслужава да се живее в него. Не го казвам от местен патриотизъм. Това е цялата убеденост на душата и сърцето ми”…
Не е ли достатъчно убедително това сърдечно пристрастие…, за да спрем да се питаме какво би било, ако…
Убедена съм, че присъствието на Димитър Данаилов именно в Чирпан, дълготърпеливото му, приличащо отстрани на заточение, живеене тук – има своя дълбок смисъл и никъде другаде не би било толкова точно и съдържателно.
Но Димитър Данаилов, въпреки гледката, беше в епицентъра на т.н. литературен живот. Казвам го с ясното съзнание, че това звучи странно.
Не с личното си творчество, към което подхождаше с една нетипична за съвременните автори скромност, стигаща до небрежност. Той беше в епицентъра именно с одухотворяващото си присъствието в Яворовия дом.
Казват, че всичко, което е далеч от морето, е провинция.
Всичко, което е далеч от океана на голямата поезия, каквато е поезията на Яворов, не е нищо повече от литературна провинция, без значение къде се намира и какви претенции за себе си афишира.
Именно зад стените на този дом Димитър Данаилов посреща своите големи литературни събратя, общува с тях – според мерките на тогавашното общуване… И не позволява този дом да потъне в литературни паяжини, да отсъства от поетичната карта на България.
Това е забележителна житейска задача – обет, на който той служи до края на живота си.
И дори самотен, никога не е сам.
Ще си послужа с неговите собствени думи: „Кажете ми, къде другаде щях да видя Назъм Хикмет и да разговарям с него? С Пабло Неруда? Къде щях да видя измъчения поглед на Паустовски? – пак в музея”
Присъствието на Яворовия дух в такава, почти осезателна близост, действа като поетична скала, по която съизмерва собственото си творчество, но става взискателен и точен и в оценката си за другите… Литературните нагласи при тази симбиоза не могат да бъдат щети. Застанал в подножието на върха, той знае какво е височина.
Колкото до книгите и популярността… Всеки автор има своята лична литературна пътечка, но очебиещото обяснение, което самият Димитър Данаилов дава в едно интервю по повод новоизлязла своя книга, е показателно: „Незаключена врата” е мъчно издадена книга. (Както всички книги в моя живот.) Безпартиен човек съм. Не мога да превивам гръбнак, не мога да целувам ръце… Нямам гладък път на развитие. Като чирпанлия съм чепат човек. Може би съм слагал повече сол на раните си?! Но никога не съм давал книга, без да имам покана от издателство.”
Долових в думите му някакъв горд дух, нежелание да правиш компромиси в името на лесната слава, безкомпромисност по отношение на личните духовни принципи. Колцина биха устояли на това не само вчера, но и днес и утре? За гордите духом лесните пътечки никога не са избор.
Ще ми се днес повече хора да знаят името на Димитър Данаилов. Ще ми се да познават, да четат и обичат неговите стихове. Отчитам като свое задължение да говоря за него, докато ме има, надявам се да продължат да го правят и всички, които имахме честта да се докоснем до неговата ярка личност.
Творчеството на Димитър Данаилов затваря кръга на една цялостна и последователна в търсенията си творческа личност – поетично отдадена на разбираемото, отворено към човека, високоетично и честно слово. Неуморима в служенето си на еталона, мярката Яворов е житейски скромна в неумението си да проси внимание, почести и слава.
Това, което днес – 20 години по-късно, мога да кажа за Димитър Данаилов, може да бъде събрано и в този стих:
„Познавах аз един добър човек,
той беше в мен, но после си отиде.
Завърна се в един отминал век
с поети прокълнати да се види.
Почти забравен вече – всеки миг,
изчезва той сред суета и врява.
Във чаша само неговият лик
през мене като призрак се явява.”
Изречено по адрес на друг поетичен дух, това стихотворение ми подсказва, че забравата е работа на ума, равна с помненето. Човек помни и забравя различни неща, според мястото, което им е намерил в своето себе. Вероятно незабравимото е онова, което най-силно ни изразява, което ни дава отскок и вярност.
Благодаря на незабравимия Димитър Данаилов за присъствието му в моя живот.
Виолета ХРИСТОВА
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
