Из „Птици в нощта“: Светозар КАЗАНДЖИЕВ

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.

Светозар КАЗАНДЖИЕВ

БЕЛИЧКО, ЧЕРНИЯТ ЦИГАНИН

Разказ от Светозар Казанджиев

Беличко и Марек – цигани-гурбетчии стояха под навеса на дървената камбанария на незавършената църква „Свети Петър” в Керамоти, крайбрежно селце в Северна Гърция, пушеха от един фас и гледаха Бяло море, което лежеше в краката им, и никак, ама никак не беше бяло. Приготвили тенекията за последния улук, мъжете предвкусваха скорошното си връщане у дома и трепетите по сгледата на Тодоровден. Морето, лодките, дъждът, мокрият мрак, легнал върху вълните, държеше сърцата им притаени. А в тях – спомени – от хубави, по-хубави.

-Чичо Марек, след платата утре, ще бъда богат. Много богат! Собственик на петнайсет хиляди лева. За тези пари ще поискам от Свети Тодор „лаачи чооръ” – най-хубавата мома в Загоре.

-Искай, Бельо, ако не стигнат, аз ще добавя. Важното е да ти приляга. Пък, ако е и неразпечатвана – Аллах керим.

Из „Птици в нощта“: Ивайло БАЛАБАНОВ

-Чиче, една ми е взела акъла. По цяла нощ препускам след нея. Мислите ми са вързани с канап за босото й краче и все към Загоре ме теглят. Плитката за две хиледарки от Драма, купих за нея. Но не й знам цената. Ако баща й поиска повече от петнайсет, няма да мога… Циганска работа! Пари, та пари! – въздъхна Беличко, облегнат на стената на камбанарията. – Нямам кон, нямам каруца и бакър нямам. Имам само петнайсет хиляди лева и сърце, пълно с мерак. Това да не е малко? Какви хора сме, дяволът му женски такъв! Пък и това море, уж бяло! То по-черно от циганската душа…

-Беличко, ние сме такива, каквито сме! – отвърна му Марек. – Най-хубавите хора на света. Дискриминацията е лоша. Когато Господ произвеждал народите, нас ни забравил в пеща, затова сме по-окадени. Дори Властелинът на небесата не бил честен с ромите… А морето, пил ли си вода от морето? Пил си. Солена е, нали? Солена е, защото е от сълзите на Великата прамайка циганска, която плаче на брега на Индия и чака своите синове. Плаче за невъзвръщенците, Бельо, отпрашили на гурбет да правят чужди държави, забравили своята. Солено е и Черното, и Бялото, и Синьото, и Червеното море…

-Колко ще ми заемеш? – попита Беличко, стиснал с „пинсета” от тел изгорелия фас, за да смукнат по още веднъж за последно.

-Ти май наистина си втасал за женене?

-Нищо не ми е исик. Тромпетът играе на ръченица, меракът ми е по-твърд от челик, кесията – пълна. Гаджето е първата мисъл, с която проглеждам, след като се събудя, и последната – преди да заспя. Какво, да чакам – таванът да падне!

-Дума да няма, щом си наперил ручилото, стискай гайдата под мишница и давай през просото! Ама да знаеш, жените са тантела марка. Затова, преди да зинеш уста и да захапеш юздата, помисли съгласен ли си след двайсет години да седиш на двора с нея, да белиш ябълка и да й даваш парченце на върха на чикията?

-Дорде съм жив, от устните ми огън ще си запалва. Няма да приличам на татко, който ме е зарязал още в полога. Ще я нося на ръце и ще се грижа за децата, които, ако Бог се смили, тя ще завъди.

-Щастлива калйджийка ще е онази, която те яхне през раменете, Беличко. Шефрантии неедни! Те трябва да наддават за теб, не ти да бъхтиш гръцките безчувствени ветрове и да казандисваш за булка… Сине, много е хубава твоята работата, за да е циганска!

-Чичо Марек, такива са нашите калайджийски традиции. Не се срамувам от тях. Затова ще ида на Бакър могила. Лаачи чооръ пикиндавал ли Заара. (Най-хубавите моми се продават в Стара Загора.) Освен красиви, те играят кючек и са девствени. Втасам ли, ще те повикам да ми благословиш булчето. Ако далаверата тръгне на три колела, помагай.

-Беличко, имаш мен и парите ми. Като настойник, аз ти показах къде е душицата на тромпета, дадох ти занаят. И в женилката ще ти помогна. Как е името на момата? Да не е сън това дето ми думаш? Щото аз ги сънувам едни бели, едни дебели, като сняг, всичките синеоки, с лисичи муцунки и пухкави, пухкави…

-Агрипина се казва. Ако я срещнеш, гръм ще те плюсне и обезумен ще рипнеш в морето… Видях я на Старозагорската гара. Продаваше зюмбюли за осми март. Много по-хубава от цветята! Облечена в тъмносин шушлек и червна блузка отдолу, косата вързана на конска опашка, а под бретона й – две големи очи като гръцки маслини… С дънки, разбира се и ботуши на ток. Купих най-къдравия зюмбюл и й го подарих. След това тя го продаде. Бизнес… Запознахме се, говорихме. Тогава ми каза: „Беличко, в живота всичко е въпрос на пари. Даже и любовта.”

Марек изтръпна, беше готов да скочи в морето. Извади от джоба една „копърка” – фас от цигара „Купър”, дълъг половин пръст, запали го и тръгна към кея. Двамата се разхождаха по брега, говореха с рибарите или мълчаха потънали в спомени. Над тях блестеше луната – обезчестена и изоставена, а някъде от преизподнята се усмихваше Бог. Верен на себе си, Той изправяше двамата цигани пред поредния изпит.

*

На 11 март сутринта, съпровождан от майка си, Беличко слезе от „Кадън експрес” на Старозагорската гара. На перона – студ, в гърдите му жар. Той закопча зелената си канадка, вдигна яката и пое горд в присъствието на „Мам” – още млада и хубава, прекалено бяла за калайджийка. Белю стъпи върху сандъка на ваксаджията и викна: „Майсторе, слънце!” Когато обувките му светнаха катo огледало, извади от джоба пет тенекиени левчета и ги пусна едно по едно в престилката на стария мъж. Ваксаджията стана, подпря се на патерицата и целуна ръката му.

-Господине, Бог да ви благослови с петстотин!

Слънцето изтичаше от пещта на небето и озаряваше замръзналите поля. На коловозите се раздвижваха локомотиви, в далечината препускаше бързият влак от София за Бургас. По ръба на хоризонта летеше жребче. Тъкмо да пламне в пожара на изгрева, кривна към заченалите поля и се вля в табуна, който бучеше на две издишвания след него.

Докато майка и син дъвчеха баничка на трети перон, зад тях прииждаха калайджии от Южна България. Вървяха пеш, с каруци, с леки коли. Изсипваха се като кестени върху хавлиения килим на полето. Те бяха от Котел и Невестино, от Старозагорско и Ямболско, от Димитровград и Бургас, от Пловдив и Пазарджишко-Средногорските села…

Ямболските копанари дойдоха с тъпан и саксофон. Свирачът издуваше бузи върху циганска класика, тъпанджията удряше с боздуган одраната кожа на тъпана и от време на време подпяваше. Най-интересни бяха магаретата. Закичени с мартеници върху челата, възседнати от дърти циганки, те вървяха послушно и само от време на време някое пускаше глас, за да напомни, че гърнето си търси похлупак. Ездачките вардеха стоката с четири очи. Момите – вода ненапита, избелени с белило и начервени с руж, тършуваха с поглед в калабалъка, диреха принц въшлив от пари.

Дебел новозагорчанин, преметнал през рамо два кафеза с японски петли, спираше край децата да се изфука. В единия бяха черните, в другия – белите. Той вадеше от джобовете ситни бонбони „Детска радост” и ги подхранваше. Чирпанска циганка (фичири) махаше с пръчка след пет-шест мисирки за продан и червен петел, който непрекъснато скачаше върху една от птиците и все не успяваше да я покрие. Жената хапеше дървено цигаре и ругаеше похотливеца, объркал мисирката с кокошка.

Калайджиите се тумбеха на поляните около Бакър могила. Току-що спазарена мома, за осемнадесет бона от Крън, с бяло венче на главата, целуваше купувача си – мастиленочерен хлапак от село Чарда. Множеството им ръкопляскаше и се радваше като за себе си. За да му сторят хатър, младоженците се качиха на зелената „Лада” и друснаха първия си семеен кючек. Булката, със странното име Лонгоза, беше петнайсетгодишна, синеока, непипана – струваше си парите.

Смугли, бели, естествено и неестествено руси, млади, стари, калайджиите превземаха могилата от всички страни. Момичетата, същински принцеси с копринени рокли и обувки на токчета, загърнати в скъпи кожуси, приличаха повече на абитуриентки, отколкото на кандидат-булки. Яките им бяха отгърнати, за да се виждат огърлиците от злато, стъкло и всякаква хубост, сътворена за циганската любов.

-За какво са ти тез гарагашки? – спря пред новозагорския тарикат млад калайджия. Големецът погледна великодушно невежия, усмихна се и отведе със себе си облачето долнопробен парфюм.

-Гарагашки, а?! – спря на двайсетина разкрача собственикът на „самораите”. Откашля се, сякаш за да е по-ясен, и започна да го поучава: – Това са истински гладиатори, момко! Гарагашка си ти! След половин час ще видиш как храбро се бият.

-Чак гладиатори! Колко смелост има това пиле? Смъртта му виси на клюна – някак подигравателно, несериозно прие аргументите на тариката младият циганин.

-За тях смъртта е награда – засмя се новозагорецът и зави към поляната, където имаше най-много народ.

Няколко мъже приготвяха ритуални кръстове. Отскоро калайджиите решаваха нестандартно спора между кандидат-младоженците, когато харесваха една и съща мома. Връзваха ги на дървени кръстове и ги оставяха да се надсвирват. Който успееше да подлуди циганската им кръв, печелеше „лаачи чооръ”. Момата се увива около кръста, целува го и се свлича в подножието му – знак че пристава на победителя.

*

Беличко щъкаше в калабалъка, търсеше Агрипина. Заради нея бе на гурбет в Гърция, събира пари, срича писма, изпраща подаръци. В момента не я виждаше. Нито имаше представа къде е, нито колко ще му поиска баща й. Знаеше само едно – своите чувства и опияняващата й хубост. Притеснен, буташе хората, дърпаше майка си за ръка и повтряше: „Агрипина, Агрипина!…”

-Господи, ето я! – прошепна зашеметен Белю и се втурна към нея. Когато я доближи, тя се обърна встрани.

Агрипина бе съпровождана от майка си, леля си и цялата прелест на младостта. Накитена с жълти кичури в косата и небесносин грим над очите, с бяла риза и червено кожено яке, в дънки и ботуши на токчета, тя грееше като слънце, изплувало от парцалените облаци на небето. Останал без дъх, Беличко повтаряше: „Агрипина, Агрипина!…” Майка му, крехка като момиче, стоеше зад него и си плюеше в пазвата сполетяна от неочаквана радост, че цветето може да украси семейната й градина.

-Мамо, питай колко ще искат – бързаше Бельо. – Давам петнайсет хиляди без пазарлък.

-Двайсет и нито стотинка по-малко! – Отсече лелята с бяла жилетка и цикламена блуза, а на шията – двоен наниз от синци и „златни” пендари. Забрадена в газена кърпа, над дебелата й задница като на кон, се спускаше плисирана рокля в зелено.

-За нас парите не са важни – намеси се майката, – по-важно е какво ще рече Агрипина. – Едра и червенобуза, тя издаваше, че е глезена циганка. Равните зъби и изпръхналите й устни напомняха, че като девойка е била хубава. Хубавица бе и сега. Но дъщеря й до нея я превъзхождаше сто пъти.

Докато се надлъгваха, около тях загъмжа от народ. Незнайно откъде се изниза гражданка с вълчи кожух и две пачки столевки в ръцете. Огледа девойката и господарски отсече:

-Двайсет и пет хиляди! – Синът й стоеше пред множеството – по-висок и по-бял от Беличко, направен от едри кокали и месо. – Давам парите и я водя в Бургас – рече гордо жената във вълча премяна, диреща с поглед стопаните. – Хубава е, ако пък е и девствена, ще ви дам още пет хиляди – ухили се бургазлийката и потърси ръката на лелята на Агрипина.

-На вас ще река, както и на момчето, ние не държим на парите. Младите трябва да се харесат. Не от първия лев, а от първия поглед – уточни майката, раздразнена от господарския тон на непознатата.

Сгледата се закучи. Беличко можеше да загуби голямата си любов за някакви пет хиляди лева. Звънна на Марек по джиесема, който му бе обещал да чака в ресторанта на гарата.

-Чичо Марек, пет хиляди!

-Поискахте двайсет, даваме двайсет. Младите се познават, обичат се – възропта майката на Беличко и хвана с две ръце ръцете на Агрипина. – Дъще, вземи моя син. Той ще те направи царица!

-Госпожо, когато се запознахме, аз го предупредих – в живота всичко е въпрос на пари! Калайджиите не сме по-прости от другите хора.

-На кръста! На кръста, щом не върви пазарлъка! – викнаха в един глас мъжете, застанали до ритуалните кръстове.

-Готов съм! Първият и последният танц съм запазил за Агрипина – отвърна Беличко и пое към върха на могилата.

Мъжете нямаха колебание. Вързаха го със стар пояс през рамо, после през кръста и коленете, отмериха му стъпало и изправиха одяланите греди. Множеството изръкопляска. За калайджиите „разпятието” бе не само изпитание за честта, а и забавление – подарък от Свети Тодор.

-Тромпета! Дайте ми тромпета! В мамината торба е – викна Беличко, пожертвал се заради чувствата.

Тъкмо засвири „Сто кила ракия давам само теб да притежавм…”, от множеството се извря Марек. Не бил в ресторанта на гарата, а в тарапаната, гледал сеира на своя приятел. Той придърпа с ръка бургазлията, огледа го като джамбазин, притисна го до себе си. От едната страна на „Разпятието” стоеше жена му с балдъзата, от другата – майката на Беличко, по средата тръпнеше с наведена глава Агрипина. Марек прониза с поглед бургаския главеник:

-Харесваш ли я?

-Акъл нямам!

-Колко даваш?

-Двадесет и пет хиляди.

-Имаш ли име?

-Парашкев.

-Паспорт?

-На двайсет години съм. От лани се бръсна, а от пет години съм истински мъж. Защо? – полюбопитства момъкът, клекнал непредвидено пред непознатия.

-Давай парите на майка й и я хвърляй на коня! А превоз? – продължаваше да заговорничи Марек.

-„Фолксваген Пасат”, за девет хиляди, втора ръка. Но аз не съм дошъл да крада? – недоумяваше младият купувач.

– Виж, драги, когато оня изсвири песновката, ще е излишно да обясняваш защо си дошъл. Гледай каква жена! Ще ти носи, ще ти проси, а с малко кютек и даскалица може да стане. Вместо хляб, ще имаш месечината на софрата… Ако не бях й баща, щях аз да се оженя за нея!

Беличко търпеше „срама младоженчески”, радваше се, че Агрипина беше пред него, а Марек пристигна навреме. Въпреки мъките, тромпетът припяваше: „О-о, Агрипина…” Той изстискваше последните капчици въздух от увисналите му дробове в небето и ги превръщаше в музика. На края на песента, Марек отиде до кръста, обгърна го с ръце, целуна го и се свлече върху земята. Направи онова, което трябваше да стори Агрипина. Объркана от видяното, тя се спусна да вдигне баща си. В това време Парашкев я грабна в яките си ръце и я понесе сред множеството. Беличко – полужив или по-скоро полуумрял, гледаше как открадват мечтата му.

-Иди, дъще, иди! – Марек удряше юмруци в пръстта, ридаеше. Разпъвачите свалиха Беличко от кръста.

-Чичо Марек, защо ме предаде?

-Защото Господ е несправедлив. Той показа отново, че не умее да се шегува. Агрипина е твоя сестра. Аз съм баща й.

Старият циганин разтвори ръце, за да прегърне сина си, когото обичаше истински, но се измами. Беличко отскочи встрани и падна в калта.

-Мразя те! Мразя те! Мразя те! Ти за втори път открадна живота ми. За втори път ме остави сирак. – Наистина, в този момент Беличко изпитваше органична омраза към своя създател. Един срещу друг двамата мъже се превиваха от болка заради наранената чест. Плачеха. Зад тях мълчаха съчувствено жените на Марек – майката на Беличко и майката на Агрипина.

-Господи, защо ме изпитваш така! – простена Беличко и тръгна по калния път, който се губеше в мъглата.

След него подтичваше майка му и го зовеше. Подир двамата шляпаше Марек, с големите си крака, сигурен, че няма да му простят. Беличко потъваше в мъглата и се сливаше с полето. Вече не искаше нито да чува, нито да вижда своите близки. Душата му бе опожарена.