Из „Птици в нощта“: СТАРЕЦЪТ ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ (част 6)

СТАРЕЦЪТ ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ

Кога да се караме на детето и кога да го хвалим

Родителите трябва много да внимават да не се карат на децата си вечер, защото вечерта децата няма по какъв начин да разсеят огорчението си и чернотата на нощта го прави още по-черно. Започват да мислят

как да отвърнат, търсят различни решения, намесва се също и дяволът, и така може да стигнат до отчаяние. През деня дори и детето да си каже: “Ще направя това и това”, после ще излезе навън, ще се унесе в игра и така ще се разсее огорчението му.

• Отче, боят помага ли за поправянето на децата?

Из „Птици в нощта“: СТАРЕЦЪТ ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ (част 5) Помощ за разхайтените деца

• Колкото е възможно, нека родителите го избягват. Нека се опитват с добро и с търпение да дадат на детето да разбере, че това, което прави, не е правилно. Само когато детето е малко и не разбира, че това, което иска да направи е опасно, получава полза, ако изяде някоя плесница, за да внимава следващия път. Страхът да не би пак да изяде шамар, се превръща в спирачка и го пази. Когато аз бях малък, получавах по-голяма полза от майка ми, отколкото от баща ми. И двамата ме обичаха и ми мислеха доброто. Всеки от тях обаче ме възпитаваше по своя си начин. Баща ми беше строг. Когато като деца направехме някоя беля, ни раздаваше плесници. Мен ме болеше малко от боя, укротявах се за известно време, но когато болката отминеше, забравях и болката, и съветите му. Не че баща ми не ме обичаше – от обич ме биеше. Спомням си веднъж – бях на три години, когато ми удари такъв шамар, че ме хвърли на другия край! Какво беше станало? До нашата къща имаше една изоставена къща. Собствениците ѝ бяха заминали за Америка и тя беше запустяла. В двора имаше една смокиня, чиито клони излизаха на пътя. Беше лято и беше родила много смокини. Както си играех с другите деца, дойде един съсед и ме повдигна, за да му откъсна няколко смокини, защото не можеше сам да ги достигне. Откъснах му пет-шест и ми даде две от тях. Когато баща ми научи това, много се разгневи. Удари ми един шамар!… Аз се разплаках. Майка ми, която беше отстрани, се обърна и му каза: “Защо биеш детето? Какво знае то? Малко дете е. Как можеш да го слушаш да плаче?” “Ако се беше разплакал тогава, когато оня го е вдигнал да къса смокините, нямаше да плаче сега, каза баща ми. Но явно и той е искал да си хапне смокини. Нека си поплаче сега”. Къде ти да се осмеля да го направя отново! Майка ми също виждаше белите ми и се притесняваше, но имаше душевно благородство. Когато правех някоя беля, обръщаше главата си на другата страна и се правеше, че не ме вижда, за да не ме смути. Обаче на мен това нейно държание ми разкъсваше сърцето. “Гледай, казвах си, аз направих такава беля, а майка ми не само че не ме бие, но се прави, че не ме вижда! Повече няма да го правя! Как да я огорча отново?” По този начин ползата от държанието на майка ми беше по-голяма, отколкото ако ми удряше плесница. И аз обаче не злоупотребявах с това, казвайки си: “А, сега не ме гледа, нека направя по-голяма пакост”. Докато баща ми, щом направех нещо, так, шамар. Виждате ли, и двамата ме обичаха, но това, което повече ме изправяше, беше благородното държание на майка ми.

• Но някои деца, отче, са много непослушни; викат, тичат, правят бели. Как родителите да избегнат боя?

• Виж, децата нямат вина. За да пораснат по естествен начин, децата имат нужда от двор, за да могат да играят. Сега горките са затворени в апартаментите и това ги потиска. Не могат свободно да тичат, да играят, да се радват. Родителите не бива да се притесняват, когато детето е палаво. Едно палаво дете има сили в себе си и може да постигне голям успех в живота си, ако ги използва.

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.