ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
Таньо КЛИСУРОВ
СРЕЩА С ДУХА НА БАЩА МИ
Макар без кралство и дори без грош
духът на татко се яви пред мене
почти по шекспировски – в полунощ,
на сънищата в сенките зелени.
Видях, помръдна устни побледнял
и ме погледна строго изпод вежди.
Той питаше дали съм оправдал
възлаганите бащини надежди…
Не съм, не съм! Да стана не можах
какъвто ти ме искаше да бъда –
пред никого да не изпитвам страх
и подлеците във очи да съдя;
да не превивам гръб, да мога сам
душата си от корист да опазя;
обичам ли – докрай да се раздам,
да бъда справедлив, когато мразя…
Това бе много. Аз оставах жив.
И колкото и да се борех честно,
животът беше сякаш негатив
на твоите желания чудесни.
Направи ме човек обикновен,
понесъл слабостите си човешки,
от подлостите чужди наранен,
способен и на непростими грешки.
Не съм ли като тебе, татко мой?
И изведнъж баща ми се разплака,
обърна се назад и тръгна той.
И се изгуби в лоното на мрака.
АСАНСЬОР
Заседнах внезапно между етажите.
Ама че тъп инцидент!
Поне да бях с някого – да си кажем
ободряващ виц в този момент.
А бях сам. Почти бесен.
Спомних си всички псувни наизуст.
Мамка му…С тази техника ли сме влезли
в Европейския съюз?
Това сме ние – под налягане въздух.
Заудрях затвора си с две ръце.
Абе всъщност накъде съм забързал?
Я по-спокойно, мое сърце!
И се замислих: Отивам горе,
където чакат да им правя поклон
и ще ме убеждават да не се боря,
ще ме съдят по техен закон,
ще ме принудят да им се моля,
своята Троя да им предам…
И натиснах копчето за надолу.
А техниката взе, че тръгна натам.
Понякога човек сменя посоката,
щом съдбата му блокира ход.
И се издига на по-високо
в многоетажния си живот.
ЖИВОТЕ МОЙ
Животе мой, прехвърлих твоя хребет.
Сега крилата си надолу влача.
Погледнат от високо — ти си дребен,
от ниското видян — небостъргач си.
Не те измервам. Важното за мен е,
че аз до свободата се докоснах,
че моето изстрадано летене
спаси душата ми от дребни робства.
Макар с годините да осъзнах: крилата,
които по рождение получих —
друг ги купува със една заплата
и ги размахва — да не му е скучно.
Не, аз не искам да размахвам своите
ей тъй — да произвеждам просто вятър,
и като някакъв заможен собственик
с пари да имам част от висината.
И досега не мога да забравя —
такива точно ми подрязаха крилата
и ми крещяха във ушите „браво“,
когато се отчайвах от съдбата си.
И питаха ме: „За какъв се мислиш,
че си решил да гледаш отвисоко?
И ти си като всички ни, и ти си
готов да замениш летежа с кокал…“
Крилата ми се умориха страшно,
Животе мой, но пак ще ги размахвам.
И нищо, че съм в ниското и прашното,
и нищо, че ще казват: той е смахнат.
Такава лудост е една възможност
не вървешком да се намъкна в Рая,
а времето фалшиво и безбожно
със своя полет да опровергая!
