Из Птици в нощта“: Таньо КЛИСУРОВ

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.

Таньо КЛИСУРОВ

СРЕЩА С ДУХА НА БАЩА МИ

Макар без кралство и дори без грош

духът на татко се яви пред мене

почти по шекспировски – в полунощ,

на сънищата в сенките зелени.

Видях, помръдна устни побледнял

и ме погледна строго изпод вежди.

Той питаше дали съм оправдал

възлаганите бащини надежди…

Не съм, не съм! Да стана не можах

какъвто ти ме искаше да бъда –

пред никого да не изпитвам страх

и подлеците във очи да съдя;

да не превивам гръб, да мога сам

душата си от корист да опазя;

обичам ли – докрай да се раздам,

да бъда справедлив, когато мразя…

Това бе много. Аз оставах жив.

И колкото и да се борех честно,

животът беше сякаш негатив

на твоите желания чудесни.

Направи ме човек обикновен,

понесъл слабостите си човешки,

от подлостите чужди наранен,

способен и на непростими грешки.

Не съм ли като тебе, татко мой?

И изведнъж баща ми се разплака,

обърна се назад и тръгна той.

И се изгуби в лоното на мрака.

АСАНСЬОР

Заседнах внезапно между етажите.

Ама че тъп инцидент!

Поне да бях с някого – да си кажем

ободряващ виц в този момент.

А бях сам. Почти бесен.

Спомних си всички псувни наизуст.

Мамка му…С тази техника ли сме влезли

в Европейския съюз?

Това сме ние – под налягане въздух.

Заудрях затвора си с две ръце.

Абе всъщност накъде съм забързал?

Я по-спокойно, мое сърце!

И се замислих: Отивам горе,

където чакат да им правя поклон

и ще ме убеждават да не се боря,

ще ме съдят по техен закон,

ще ме принудят да им се моля,

своята Троя да им предам…

И натиснах копчето за надолу.

А техниката взе, че тръгна натам.

Понякога човек сменя посоката,

щом съдбата му блокира ход.

И се издига на по-високо

в многоетажния си живот.

ЖИВОТЕ МОЙ

Животе мой, прехвърлих твоя хребет.

Сега крилата си надолу влача.

Погледнат от високо — ти си дребен,

от ниското видян — небостъргач си.

Не те измервам. Важното за мен е,

че аз до свободата се докоснах,

че моето изстрадано летене

спаси душата ми от дребни робства.

Макар с годините да осъзнах: крилата,

които по рождение получих —

друг ги купува със една заплата

и ги размахва — да не му е скучно.

Не, аз не искам да размахвам своите

ей тъй — да произвеждам просто вятър,

и като някакъв заможен собственик

с пари да имам част от висината.

И досега не мога да забравя —

такива точно ми подрязаха крилата

и ми крещяха във ушите „браво“,

когато се отчайвах от съдбата си.

И питаха ме: „За какъв се мислиш,

че си решил да гледаш отвисоко?

И ти си като всички ни, и ти си

готов да замениш летежа с кокал…“

Крилата ми се умориха страшно,

Животе мой, но пак ще ги размахвам.

И нищо, че съм в ниското и прашното,

и нищо, че ще казват: той е смахнат.

Такава лудост е една възможност

не вървешком да се намъкна в Рая,

а времето фалшиво и безбожно

със своя полет да опровергая!