Историите ON AIR: Власт и терор в комунистическа България

Около 24 000 души са преминали през трудово-възпитателните общежития в България през първите 18 години на комунистическия режим. Точна статистика за въдворените без съд и присъда в политическите лагери не е водена. Мегаделото от началото на прехода също не дава отговор на въпроса колко са репресираните по този начин.

На 2 юли 1949 година, в 8:35 ч. сутринта, в санаториума на московското село Барвиха умира ръководителят на Българската комунистическа партия – Георги Димитров. В София висшeто ръководство на партията се събира на спешно заседание и обявява всенароден траур за неопределено време.

Денят, в който Димитров умира, е събота. На много места в страната са планирани сватби през почивните дни. Младоженците, които не отлагат тържествата, са арестувани заедно с гостите им и изпратени в Белене. Там ги наричат „сватбарите“. Заедно с тях в лагера попадат и хора, които не демонстрират скръб към починалия „вожд и учител“, както и облечени в цветни дрехи. На тях им лепват етикета – „гробарите“. Въдворени от тази акция са около 4000 души.

От 1945 г. до 1962 г. на 100 места в страната са разкрити лагери, в които са изпращани несъгласните с комунистическата политика.

„Основният проблем в лагерната система е, че там са хора без присъди. Те са задържани по силата на член 14 от Закона за народната милиция. Според текста органите на реда по свое усмотрение могат да арестуват за шест месеца лица, които по някакъв начин са преценени като опасни. Още по-парадоксалното е, че след изтичането на срока задържането им може да бъде продължавано за други шест месеца и така до безкрайност“, каза председателят на Държавна агенция „Архиви“ доц. д-р Михаил Груев.

„Иконата на българската литература – Димитър Талев, също е бил в лагер! В първите години на комунизма в трудово-възпитателни общежития са въдворявали и непокорните, които не са искали да се пишат македонци, а са настоявали, че са българи“, каза журналистът от Bulgaria ON AIR Милена Милотинова.

Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 година в Прилеп. По онова време градът е в пределите на Османската империя. Брат му – Георги, който е с 15 години по-голям от него, е революционер от ВМОРО и се бори за свободата на Македония. През 1925 г. Димитър Талев е студент по българска филология в Софийския университет. Две години по-късно започва работа във вестник „Македония“. По време на Втората Световна война, когато България анексира македонските земи, той е на страната на Германия и пише статии във вестник „Зора“ срещу Съветския съюз, Англия и САЩ. Заради тези дописки след 9 септември 1944 г. е обявен за фашист и великобългарски шовинист.

За първи път е арестуван на 18 октомври 1944 година и след разпит в милицията е отведен в Софийския централен затвор. Там без присъда е задържан за шест месеца. В началото на август 1947 г. в словенския курорт Блед Георги Димитров и югославският комунистически лидер Йосип Броз Тито се договарят за обединение на Пиринска и Вардарска Македония, но в състава на Югославия. След това жителите в благоевградско са принудени да се определят като македонци. Талев, който е от Прилеп, отказва да приеме това. Заради твърдата си позиция, че е българин и македонски език няма, е наказан с принудителен труд в лагера „Куциян“ край Перник. В открития рудник писателят копае въглища.

За 20 месеца в лагерите „Слънчев бряг“ и „Скравена“ е въдворена и актрисата от Пловдивския и Русенския театър – Надя Дункин. Изпратена е там за превъзпитание чрез труд, защото говорела срещу комунистическата власт. Тя е родена през 1917 година. Баща ѝ Васил Илков е член на БКП и признат от партията за активен борец против фашизма и капитализма. Преди Деветосептемврийския преврат Надя се омъжва за русенския фабрикант Валентин Бакърджиев. Ражда им се син – Иван. Бракът не продължава дълго. След развода бившият ѝ съпруг и детето заминават за Западна Германия. В досието на актрисата е записано, че синът е невъзвръщенец, а това в онези години е „черен печат“. През есента на 1960 година заради донос е арестувана и изпратена в лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч. В книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“ е публикуван разказът ѝ за преживяното в трудово-възпитателните общежития. Ето част от него:

„Още със спирането на затворническата кола един куц циганин, Шахо му казвахме, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за „добре дошли“. Помещението, където спяхме, беше конюшня. Всяка от нас разполагаше с по 40-50 сантиметра място. Ако едната се обърнеше на лявата страна и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавници. Бяхме около 200 жени. Вечер, като се съберем, се питаме: „Знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил?“. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Когато не можехме да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София. Казва веднъж на убийците: „Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра“. Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: „Абе, запалете й косата“. И запалиха косата ѝ. Това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки“.

През март 1990 година Прокуратурата на въоръжените сили, която е към тогавашната Главна прокуратура, образува следствие за престъпленията в лагерите. Три години по-късно е даден ход на делото. Надя Дункин е сред свидетелите, които не се страхуват да говорят. На 13 септември 1994 г. е убита по особено жесток начин в дома ѝ в центъра на София. И до днес извършителят остава неизвестен.

„Доколкото така си спомням, беше инсценирано, че е имало грабеж. Но никой от нас от тези съдебни репортери, които тогава отразявахме тези съдебни дела, а и в обществото – никой не е повярва, че това е убийство за кражба. Тя беше убита за назидание“, каза разследващият журналист Христо Христов, който е автор на книги и филми за престъпленията на комунизма.

Военната прокуратура събира 48 тома материали за трудово-възпитателните общежития. На 8 юни 1993 година състав на Военна колегия на Върховния съд с председател полковник Николай Чирипов дава ход на делото.

Главният обвиняем за лагерите – Мирчо Спасов, умира месец, след като съдът дава ход на делото. Това блокира процеса за няколко месеца. След това заради процесуални пречки и юридически спорове то е пратено в Плевен, после отново върнато в София, но така и неприключено.

През 2015 година 43-тото Народно събрание премахна давността за наказателно преследване на престъпления на комунизма. Съдебните власти са длъжни да възобновят прекратените по давност дела и да завършат разследванията. За Дело № 4 от 1990 г. обаче е прекалено късно, тъй като всички подсъдими вече са починали.

https://www.dnes.bg/ …