Историята на близкото минало в България. Три десетилетия по-късно

32 години след 10 ноември 1989 г. спокойно можем да се запитаме как българската историческа наука гледа на близкото ни минало? Какво се случи с българската историческа колегия и историческите знания за близкото минало през този период? Превърна ли се Историята в страна като България в познание извлечено по научни правила и процедури или е средство за укрепване на идентичност, „помпане“ на „национално самочувствие“ или пък утвърждаване на определена политическа платформа?

90-те: към забранените доскоро теми

След промените от 1989 г. безспорно историците получиха по-голяма свобода. Ето защо зреещият още от 80-те дебат за наличието на фашизъм в България в периода между двете световни войни, придоби допълнителен тласък.

Известно е, че режимът до 1989 г. се легитимираше чрез радикално оспорване предишния определяйки го като „фашистки“ или „монархофашистки“. Ето защо след промените историята за времето до 9 септември 1944 г. вече се пишеше от позициите на тогавашната държава, като се игнорираше следвоенната комунистическа гледна точка. Отхвърляше се категорично фашизмът да е вземал властта. Най-много се говореше за авторитарни режими, за личен режим на монарха, който обаче не е бил фашистки и не е съумял да стане тоталитарен.

Друг важен момент в историографските преоценки на прехода бе свързан с положението на България като съюзник на Третия райх по време на Втората световна война.

В посткомунистически условия, отново като резултат от предишни дебати, се изтъкваше липсата на немска окупация на страната. В този смисъл борбата на партизаните започна да се разглежда като насочена срещу собствени държавни власти и тяхната пронацистка политика, ала вдъхновена от чужда държава в лицето на СССР. Историци пък близки до управлявалата десетилетия БКП (вече БСП) изтъкваха, че борбата в България все пак е срещу международния фашизъм и неговите съюзници.

През 90-те повече започна да се експлоатира, както навън, така и с оглед на нормализиране на образа на режима преди 1944 г., оформилата се още от края на 60-те години тема за „спасението на българските евреи“ от март 1943 г., тогава приписано на пролетариата, БКП и лично на диктатора Тодор Живков.

След 1989 г. заслугата бе вече на цар Борис III, български политици, българската православна църква и гражданското общество. Темата за „спасението“ бързо се превърна в национална идеология за разкрасяване на толерантността в България, за сметка на премълчаване на организираната и проведена по настояване на нацистка Германия от българските власти депортация на евреите от окупираните тогава Беломорие, Вардарска Македония и Пирот. Когато депортацията се споменаваше от български историци, тя се свързваше с политиката на нацистка Германия, Комисарството по еврейските въпроси в България и неговия шеф Александър Белев, а отговорността на българските власти за това оставаше в сянка.

Доколкото случилото се на 9 септември 1944 г. бе дълги десетилетия учредителен мит за комунистическия режим до 10 ноември 1989 г., нямаше как през 90-те датата да не се превърне в център на важни символни борби. Взривена бе изградената митология за „всенародното антифашистко въстание“ и се подчертаваше завземането на властта с военен преврат, за чието осъществяване решаващо било съветското навлизане в България на 8 септември 1944 г. Не се мина и без насочване на историците към извършените комунистически репресии след Девети, които бяха абсолютно табу преди промените от 1989 г. Бързо бе установен консенсус, че от юридическа гледна точка т. нар. Народен съд е бил пародия на законност.

При него обвинителите са били подбрани по политически признак и е била налице пряка намеса на комунистическите водачи. Присъдите са политически мотивирани, прекомерно тежки, а и много осъдени хора са били всъщност невинни.

Комунистическият период или държавният социализъм

Към навлизането в забранени теми можем да поставим и писаната история за комунистическия период. Историците разкриха механизмите използвани от БКП за проникване и овладяване на училището, университета и БАН; насилствената колективизация на земеделската земя; функционирането на номенклатурата; опита на ДС за контрол над църквата; външния дълг на страната; непрестанните икономически реформи и редица други. Започнаха да се правят и опити за цялостна концептуална характеристика на режима след войната.

Разкри се утвърждаването на тоталитарния контрол след есента на 1947 г., съществуването му в чист вид до лятото на 1953 г., последвано от известно смекчаване. Разкри се и постепенната еволюция на режима към авторитарен модел, при запазено обаче тотално господство на БКП. Стана ясна и постепенната еволюция от свирепия в началото тоталитаризъм към битовизма и мрежите от 60-те години насетне, свързани с българската версия на т. нар. „гулаш социализъм“ и общо корумпиране на обществото.

Очерта се и едно второ направление историци, приближени до БСП, които в оценките за комунистическия период го разглеждаха като продължение на тенденции започнати още преди голямата промяна на 9 септември 1944 г. и част от една обща политика на модернизация, осъществена и дала своите резултати въпреки политическото насилие. Ала дори и близки до БСП историци не можеха да скрият перманентния стоков дефицит при държавния социализъм; нередовното снабдяване със стоки от първа необходимост; жилищните, транспортни, търговски и телефонни проблеми в големите градове, все забравени в развитите страни след 50-те и 60-те.

Новите теми

Отварянето на страната към света след 1989 г., по-големите възможности за образование и научни контакти с чужбина, възможностите на Интернет, както и пренасищането на общоприетата от десетилетия омръзнала проблематика свързана с миналото, неизбежно доведоха в тези десетилетия до поява на нови тематични полета. Ето защо към днешна дата българската историческа литература вече разполага с изследвания посветени на миналото на рекламата, всекидневието, четенето, народната религиозност и битово християнство; скритите през Тодор Живковия режим малцинства; устна история; жените, пола и сексуалността, хомосексуализма в миналото. Млади историци се насочиха към градска история, миналото на туризма, историята на музиката и какво ли още не.

Ала повечето от всички тези нови и прелюбопитни направления не атакуваха националния разказ и начин на мислене, в които е отгледана българската историческа наука. Разказаната по конвенционален начин „История на България“ продължи да се разглежда като единствената възможна. Имаше опасност „важните“ и „големите“ въпроси на историческата наука да се разрешават единствено от ретроградните историци по конвенционален начин.

Отвъд нацията, лявото и дясното

И все пак, националният разказ и гледна точка, смятани за свещени, през последните най-вече десетина-петнадесет години, започнаха да се оспорват сериозно и аргументирано от критични гласове на историци, макар и в повечето случаи неизненадващо вън от „крепостите“ на статуквото. Роди се и едно ново направление което съумя да отиде още отвъд посткомунистическото ляво-дясно противопоставяне. Явно неслучайно между споменатите две тенденции е налице практическо преплитане и дори персонално припокриване.

На критична преоценка бяха подложени митологизираните „Българско Възраждане“, самото съществуване единствено на канонична „национална история“, при цялата преплетеност на миналото с това на съседните балкански народи; тезата за участието на България в Първата световна война като усилие целящо единствено „национално обединение“. Появата на това ново направление даде възможност и да се представи именно като престъпен акт водената политика за асимилация към българските мюсюлмани и турци преди 1989 г., цинично наречена „Възродителен процес“. Стигна се и до отговорността на самата българска историческа наука и нейните доайени от близкото минало за случилото се.

С отиването на полемиките отвъд пост-комунистическото противопоставяне на ляво-десни интерпретации за миналото, бяха установените паралели между много от идеите на национализма, авторитаризма и фашизма от 30-те и началото на 40-те (снопа пръчки на кан Кубрат и идеята за „Възраждане“) и последвалата ги след десетилетия комунистическа пропаганда, при завоя на режима към национализма. По-категорични оценки започнаха да се изказват върху характера на режима в България от втората половина на 30-те и началото на 40-те, като вече не се пестяха неговия крайно националистически и дискриминационен характер, проникването на отделни фашисти в управлението, антисемитското му законодателство и отговорността му за депортацията на евреите от „новите земи“.

Отиване отвъд ляво-дясната интерпретация бе налице вече и при оценката за случилото се на 9 септември 1944 г. и след него. Без да се загърбва започналата още тогава комунистическа диктатура, както и безпрецедентния брой убити без съд и присъда, започна да се гледа вече критично и срещу опитите за омаловажаване на „държавния терор“ преди Девети, както и нередките случаи на оправдаването му след 1989 г. просто като самозащита на „законна власт“, без да се отчита, че понякога тя излизала извън рамките и на тогавашните извънредни закони. Не игнорирайки съдбоносната съветска окупация на страната през 1944 г., историци се дистанцираха от примитивната русофобия и засилващия се национализъм в антикомунистическите среди. Беше намерена и приемственост между някои антидемократични и противоконституционни практики на комунистическия режим, от една страна, и авторитарния преди Девети, от друга.

Историци се застъпиха и за баланс в оценките между клишетата за „благоденствието при социализма“ и „колко развити сме били преди Девети“.

Всички тези промени не са резултат от колективни усилия на много историци, а на една все още сравнително малка част от тях. Дали на нея ще принадлежи четвъртото десетилетие след промените предстои да видим.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036………. .