ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Днес” брой 4, 1990 г.
И ДОЙДОХА ДЖУДЖЕТАТА…
„Революциите изяждат своите деца” – познато, нали? Доскоро – като притча, макари неясно като практика; днес – ясно вече и като практика.
Сега мнозина спекулират с прочутото събрание на клуба за гласност и преустройство на 2 ноември 1989 година в кино „Петър Берон”. Ако им повярваш, ще излезе, че в малкото софийско квартално кино, събиращо 200 души, са били стотици хиляди. И ще излезе, че там примерно не е бил Стефан Продев, макар той да е водел събранието. Ако се върнем още малко назад, ще трябва да си припомним кои поведоха борбата срещу тоталитаризма – Христо Радевски, Блага Димитрова, Светлин Русев, Радой Ралин, Нешка Робева, Валери Петров, Желю Желев, Чавдар Кюранов и др. Ще си припомним и друго – повечето бяха комунисти. Те имаха един общ враг и това ги сплотяваше. Бяха единни. Сред тях се открояваше Стефан Продев, изявеният публицист и главен редактор на „Култура”. Той водеше борбата – най-открито – от страниците на вестника, до който допускаше и закриляше автори, които днес сеят огън и жупел върху широкия му гръб.
Бях делегат на 9-ия извънреден конгрес на СБЖ. Имаше много противоречия, конфликти, сблъсъци, но всички бяха единодушни в едно: няма друг по-достоен журналист от Продев, който да оглави журналистическия съюз. Първите думи на новоизбрания председател бяха ясни: няма и не може да има независими вестници, още по-малко в нашите днешни условия. Затова апелира към всички свои колеги за висок професионализъм и за още по-висока нравственост и журналистическа етика. Ръкоплясканията от ляво и от дясно бяха неистови, за да се превърнат днес в хистерични крясъци по този достоен българин и журналист. Досещате се защо?
Стигнахме дотам да се хулят Валери Петров, А. Вагенщайн, Н. Робева, Радичков и много други само защото не измениха на позициите си. На мнозина, гузно променяйки партийната си принадлежност им се искаше и тия имена на бъдат в тяхната компания. Но това не стана. И се намери начин, стар и изпитан колкото света – значи трябва да бъдат компрометирани. И се почна охулването на Стефан Продев, какъв ли не го нарекоха – че еквилибрист, че продажник, че мракобес, че разпалващ вражда с неговото „мили хора” и т.н. Завчера чух едного, който си измисли писателски псевдоним, без да е станал още писател, да твърди, че „по-голяма злоба” от Продев не знаел. С такива хора да се спори е неблагодарна работа. За тях „децата на революцията” са най-страшната заплаха, защото мъничкият им ръст няма като как да се открои сред великаните. Пък те много искат да се откроят. Затова ръфат всичко голямо, ръжат де що сварят. И се наричат демократи. Имат само една истина – тяхната, малката, егоистичната. Разбирам ги – чувстват се несигурни заради дългогодишното си верноподаническо мълчание.
Да сте прочели някъде Стефан Продев да е дал квалификация на своите многобройни опоненти – не сте! А това само озлобява „биографите” му. Те го предизвикват по най-непрофесионалния начин – с лични обиди, и се вбесяват, че той запазва самообладание и не им отговаря с техния език. И ако те имат един общ език, който ги обезличава, Продев има свой. Ето това (то може да се нарече и талант) не могат най-много да му простят.
Тези дни прочетох, че СДС извършил революцията, че те били умът и сърцето на 10 ноември. Ще рече – свършили са нещо още когато ги е нямало. Ламтежите да си първи, когато не си, амбицията да си единствен, когато не си, е теория, доста добре разработена от лидера на СДС, и се нарича тоталитаризъм.
Големият съветски писател Константин Воробьов има една тъничка книжка със странното заглавие „И дойде великанът”. Много тъжна книжка – за любовта и човешкото достойнство. Кержун, главният герой, има един свой си монолог за великана (любовта): няма ли да го спънат джуджетата, няма ли голямото, истинското да бъде опошлено от малкото, дребното и недостойното. Отговорът на писателя не е много оптимистичен.
На 10 юни българският народ има шанса да бъде за първи път от толкова години справедлив и съм сигурен, че справедливостта му ще бъде съмнителна само за джуджетата.
Георги ЯНЕВ

Ваня Русева

Share
Published by
Ваня Русева