Йозеф Бойс
Художник-модернист, преподавател и теоретик на изкуството
1921 – 1986
Произход: Германия, средна класа
Образование: скулптура в Академията по изкуствата в Дюселдорф
Интереси: рисуване, музика – пиано и виолончело, природни науки, медицина, скандинавска история и митология, антропософия, социални науки
Известени творби: „Как да обясниш картини на мъртъв заек“, „Аз обичам Америка и Америка ме обича“, „Тлъстият ъгъл“, „Инфилтрационен хомоген за пиано“, „Главният“,
Признание: считан за „баща на социалната скулптура“, водещ артист в хепънинга и пърформанса
Художникът Йозеф Бойс не променя представата за изкуството – но опитва, като променя гледната точка. Той слага в центъра не сътвореното, а сътворението, не творческия продукт, а творческия акт, не мълчаливия диалог между естетически факт и зрител, а жив разговор между творец и зрител като части от творението. Най-известните му думи са: „Всеки човек е художник“.
Бойс отива и нататък с концепцията за социалната скулптура – обществото е произведение на изкуството. Ако беше поживял още, можеше да стигне и до Вселената като форма на изкуство. Да, по-лесно да се каже, отколкото творбите му да се харесат или разберат, като само слушаш за някакъв тип, който се мотае в непривична обстановка, а после говори с публиката. Горе-долу такива са акциите на Йозеф Бойс, които раждат постмодернистки естетически течения като Флуксус и форми като хепънинга.
Течението Флуксус е рехава общност от творци, естетически по-свободни и революционни дори от дадаистите, ако това е възможно. Критикът Хари Рюе го описва като „най-радикалното и експериментално течение в изкуството през 60-те“. Хепънингът пък е една от формите, под които Флуксус се реализира и точно в нея Бойс е водеща фигура.
Ако ви кажа, че най-прочутият хепънинг на Бойс е да прекара три дни в компанията на вълк, какво ще помислите? Аз поне помислих – защо му е на някакъв кретен да стои в компанията на вълк и що за изкуство е това. Бях на 15 – но, вместо да ме настрои срещу „гнилото изкуство на Запада“, въпросът остана да ме мъчи. Всичко се изясни по-късно, когато прочетох подробно за хепънинга на Бойс. Всъщност, там вълкът не е вълк, а койот, а заглавието на творбата е: „Койот: Аз обичам Америка и Америка ме обича!“
Докато стигне до върховете на модерното изкуство през втората половина на 20 век обаче, Йозеф Бойс минава през интересен живот. Роден е през 1921, отрано показва таланти по рисуване и музика, чете философия и литература, запалва се по антропософията, влекат го естествени науки, медицина, история и митология на северните народи. На 15 Бойс става член на „Хитлерюгенд“, а на 17 бяга и се мотае с някакъв цирк.
През 1941 е доброволец в армията, служи на бомбардировач в Крим, който катастрофира. Бойс е натрошен, но става нещо мистично – спасяват го кримски татари от ничията земя между двете армии. Те правят шамански ритуали, намазват го с мас и го увиват във филцови одеяла – заради което оцелява.
Той смята случката за мистично прераждане и отдава на нея пълното си обръщане към изкуството. Все пак изследователи намират, че татарите са мит, свързан с антропософските уклони на Бойс и желанието му за мистичност и тайнственост. Но има и още нещо в историята. Тя обяснява привързаността на художника към материали като мас, пчелен мед, филц, включването на животни и растения в акциите му.
Първият му хепънинг в частна галерия през 1965 е: „Как се обясняват картини на мъртъв заек“. Публиката гледа през витрината, а художникът, с глава, полята с мед, облепена със златни листа и с желязна плочка на обувката, държи мъртъв заек и му показва картините, като му шепне нещо.
За използване на жива природа пък класически пример е койотът. Бойс отива в Ню Йорк, линейка го кара от самолета в галерията, увит в дебело филцово одеяло. Три дни по осем часа той стои, а около него обикаля жив койот. Понякога Бойс го гледа, понякога му хвърля кожена ръкавица, понякога му говори, а на третия ден дори го прегръща. Тръгва си пак с линейката, без да е стъпил на американска земя и обяснява: „Исках да се изолирам, да не виждам нищо друго от Америка, освен койота“.
Няма да обяснявам смисъла на тези провокационни и загадъчни художествени акции, изберете сами дали сте от онези, които наричат Бойс „шарлатанин“ или които го смятат за „Леонардо на 20 век“. Знам обаче, че в творбите му никога няма само един смисъл, те са широкообхватни, многопластови и често шокиращи естетически изявления.
Йозеф Бойс включва и себе си в творческата си легенда. Той ходи с ботуши, дънки и бяла риза, ловджийски елек и дъждобран, с неизменната филцова шапка на главата. Това е нещо като униформа, разпознаваем силует.
Друга част от образа е преподавателската дейност. Около Бойс винаги има студенти, с които говори, а, щом влезе в аудитория, винаги стават дискусии. За него преподаването не е прехвърляне на знания от умната глава в глупавата, а разговор за всичко. Същото прави и с публиката на пърформансите, а често тези разговори продължават с часове.
Политически Бойс е на ляво – към анархизма в ранните си години и към „Зелените“ после. Но политическите му визии са тясно свързани с идеите за свобода на изкуството, за социума като общност на творци, за социалната скулптура като естетическа акция.
Художникът не успя да завърши последния си скулптурен проект – засаждане в Касел на 7 000 дъба. През 1986, на 64, вторият инфаркт го отнесе някъде, където може би Йозеф Бойс наистина ще убеди всички, че и самата Вселена е произведение на изкуството.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
