Йордан Пеев: Улови ми ръката, момче, и да тръгнем натам, дето никнат звезди и не стигат човешките хули

За пресушените очи

Почерняла от чакане и уморена от скръб
една сляпа неделя за мен по вдовишки нарежда:
-Докога бе, момче, ще си в този трънлив кръстопът,
в който само змии пропълзяват и няма надежда?
Теб не ти ли омръзна в беззъбото утро все сам
с тези мъртви посоки, които към нищо не водят?
Аз разбирам, че чакаше други недели, но знам:
най- красивото крие зад себе си грозни неволи!
Знам, че с ужас ще мислиш защо си избрах точно теб
щом застанеш пред мен и ме видиш, и грозна, и сляпа,
и че вместо със бели воали – покрита съм с креп,
но такава е, мило момче, на поета съдбата…
В безглаголния ти календар съм онази жена,
дето даже и век да се губиш, тя все ще те чака.
И макар че не виждам, съзирам в гласа ти вина,
а когато се смееш, усещам как в себе си плачеш.
Улови ми ръката, момче, и да тръгнем натам,
дето никнат звезди и не стигат човешките хули,
а на тези, които тук долу те сочат без срам,
им прати много здраве, и нека ти гризат цървулите!