Атипично
В копнежните очи на детелини
с четирилистна нежност те очаквам,
страхувайки се да не се разминем!
Единствено не ме подмина мрака…
И троскота край мен в зелени мрежи
с въздишки впримчи смях на пеперуди.
И с този смях вървиш посред копнежи,
тъй както от любов се смеят луди.
Внезапна като дъжд ще ти се радвам,
опрян на милиард ръце в полето,
че самотата е житейска брадва
отсякла стих с главата на поета.
Аз знам, че любовта ти ще убива
подобно меч със самурайска точност,
но точно тя така да ми отива…
Изгубим ли се – то ще е нарочно!
И моля те, на думите скрий ножа,
раздялата с които ще наричаш,
че всяка клетка в крехката ми кожа
с финална ярост ще крещи „Обичам те“!
По дяволите всякаква условност,
те дяволите само туй и чакат…
Какво, че сме в градината на Господ,
щом някой ябълката е отсякъл?!
Адам е само атипичен случай
на опита да се осмисли Ева,
че любовта като смъртта се учи
от някой дявол, много строг и черен.
Светът след нас ще диша облекчено
и няма да сгреши дори неволно,
но колкото и да е откачено
мен за греха библейски ми е болно…
Бронежилетката срещу безумност
от бримките на скука се разплете.
Сега спокойно можеш да ме гръмнеш
с онези думи, потни от ръцете ти.
И слава Богу, че гласът засече
в устата ти издишаща невяра,
че ти от мене си така далечна,
че чувство и живот не се повтарят!
И слава Богу, че спестих финала
за някой петък, в който те отложих.
Сега е понеделник, цяла вечност,
и в календара ми надежда сложи.
Отдавна с всяка болка съм наясно
и миговете с незабрава меря…
И в този свят, ако ми стане тясно,
ще ида в друг…А ти ще ме намериш!
