„Какво правим, ако тези хора излязат“. На кого пречи един център за хора с увреждания във Варна

Лъчезар Шойков е от Русе. Когато е още малък, семейството му се мести във Варна заради сестра му – Доротея. Тя е със 100% инвалидност и посещава училището за хора с нарушено зрение там, каквото в родния им град няма.

Във Варна обаче няма много институции в помощ на хората с увреждания. Ситуацията се усложнява след навършване на пълнолетие. По данни на общината има 800 нуждаещи се, но местата в центрове за подкрепа са само 100. Нужни са 140 места в центрове за 24-часова грижа, но в града са осигурени само 10.

Затова общинските власти решават да инвестират в център, който ще осигури допълнителни 60 места за хора с увреждания или с ментални проблеми. Намира общински терен и възможност за европейско финансиране.

Но идеята се сблъсква с протест – граждани от квартал „Възраждане“ не искат такъв център. „Имаме деца. Не желаем да се притесняваме как ще се прибират“, казва местният жител Мирослав Петров пред БНТ. И не е единствен.

В темата се включват и представители на партия „Възраждане“. Те подкрепят протестиращите, разпространяват неверни твърдения за проекта, блокират общински заседания.

Близки на хора с увреждания започват подписка в подкрепа на изграждането на център, които да улеснят всекидневието на тези хора. Сред тях е и Лъчезар Шойков.

„За мен изграждането на този център е проява на някаква зрялост като общество, като едно модерно общество, в което имаме ясно съзнание, че нашите съдби са свързани“, казва той.

Такова разбиране обаче често липсва. Истории за протести срещу социални институции – за хора с увреждания, деца без грижа, бежанци, възрасти – се появяват периодично.

Красимир Кънев от Българския хелзинкски комитет казва, че част от това отношение е наследство от комунизма, когато политиката е била тези хора „да са далеч от очите на обществото, за да не „замърсяват“ гледката“.

Засега изглежда, че център във Варна все пак ще има. Но въпросът остава – защо все още има стигма върху различните?

Случаят във Варна

Общината изготвя проект за нов център за хора с увреждания, Общинският съвет във Варна го приема през септември, одобрен е общинският имот, на който трябва да се строи. Граждани обаче започват протест. Чуват се аргументи като:

„Мен лично ме е страх, ако евентуално има хора с дълбока или тежка умствена изостаналост. Какво правим, ако тези хора излязат и тръгнат из квартала?“. Казва го един от недоволните пред БНТ.

Пред местната власт остава решението за отпускане на финансиране за изграждането на центъра. Активизират се представители на проруската крайно дясна партия „Възраждане“. Оспорват проекта, мястото му, общинските решения.

Преди парламентарните избори на 27 октомври блокират работата на комисията по финанси в Общинския съвет на Варна и тя отлага решението за отпускане на 142 000 лв. Те са за проектиране на три сгради – две резидентни социални услуги за по 15 души с интелектуални затруднения и един дневен център за 30 човека.

Тъй като проектът е европейски, инвестицията би се върнала по Плана за възстановяване и устойчивост.

В залата на това заседание присъстват жители на квартала, които казват, че се притесняват от появата на центъра.

„Гражданите са на първо място, защото ние сме представители на гражданите и техните притеснения трябва да са №1“, казва тогава Юлиян Губатов, съветник от „Възраждане“, без да отчита факта, че хората с увреждания също са пълноправни граждани на Варна.

Така общинският съвет отлага гласуването на финансирането, макар че само месец преди това е одобрил построяването на сградите. Същевременно се организира подписка срещу изграждането на центъра.

Според зам.-кметицата на Варна Снежана Апостолова на хората в квартала е казано, че ще бъдат построени три големи блока за 3000 човека. Това обаче не отговаря на истината.

В отговор на опасенията на гражданите Апостолова казва, че вече има три дневни центъра в града, два от които се намират в блокови пространства и досега не е имало проблем с нито един от тях.

В крайна сметка документите за изграждането на трите нови сгради са подадени на 30 октомври, а ден по-късно Общинският съвет във Варна одобрява и отпускането на средствата.

Макар този път историята да завършва благополучно, това не е първият случай, в който жители на града протестират срещу изграждането на социални жилища. Това се случва и през 2014 г., а мястото отново е кв. „Възраждане“. Тогава жителите на квартала искат на отреденото място да бъде изграден парк. Протестът спира строежа, а днес на мястото няма нито социални жилища, нито парк. Има жилищна кооперация.

Такива протести периодично има и в други градове. Само преди няколко седмици граждани на столичния кв. „Княжево“ протестираха срещу изграждането на център за деца бежанци без родителска грижа. Няколко дни по-късно със същата причина протестираха и жители на район „Оборище“.

Местите власти в София се отказаха от проектите си заради демонстрациите. Във Варна това поне не се случи.

Стигмата върху различните

Защо обаче за хората е трудно да приемат различните? Според Красимир Кънев от Българския хелзинкски комитет (БХК) стигмата върху тях води началото си от комунизма.

„Хората с увреждания по времето на комунизма ги лекуваха в отдалечени места. Политиката беше да са далеч от очите на обществото, за да не „замърсяват“ гледката“, казва той.

Кънев дава пример с центровете за психично болни, които в отдалечени места – Карлуково, в Раднево, в Курило, в Церова кория – „далеч от очите на обществото“.

„Това създава сред хората едно мислене, че те са хора, които не трябва да живеят сред нас. Те мислят, че щом не трябва да живеят с нас, са нещо опасно, ще ни навредят.

Това е проблемът и според Лъчезар Шойков – „липсата на досег с различните“.

„Според някаква част от нашата народопсихология всички различни са опасни“, казва той и добавя, че за голяма част от хората това, което не разбират, се превръща в потенциална заплаха.

И все пак той казва, че има и много хора, които го поздравяват и му се усмихват, когато го видят със сестра му.

„Поздравяват, усмихват ми се, радват се, махат. А всъщност хората като сестра ми много често просто искат да им се усмихнеш, да им помахаш, да им кажеш името. Понякога и малките радости са големи радости за тези хора“, добавя Лъчезар.

Как може да се преодолее

Докато пораства, Лъчезар не разбира, че сестра му има увреждане. За него тя е просто такава, каквато е. В детството му често е обграден и от други хора с увреждания, когато води сестра си на различни занимания.

Тя е със 100% инвалидност, но въпреки това разбира много от нещата, които се случват около нея.

„Когато ѝ казваш нещо хубаво, тя се усмихва. Когато ние се караме помежду си, тя се разплаква. Тя усеща емоциите. Невинаги може да каже какво точно иска, но може да го покаже“, казва Лъчезар.

Обикновена грижа за Доротея се върти около ежедневието. Семейството се опитва да я включи в различни дейности.

„Примерно да сложим салфетки на масата, да сложим вилички на масата. Обикновено си играем с някакви играчки. Цялото семейство се сплотява и си помагаме“, добавя той.

Според Кънев ключът към премахването на стигмата върху различните хора е именно личният контакт, както и познаването на света на хората с увреждания.

„Личният контакт работи и по отношение на етническите малцинства и на всички други групи, към които хората могат да имат подозрения. Той може да доведе до коренно подобряване на толерантността към тях и към едно по голямо приемане“, казва той.

Според него заради това трябва да се даде възможност на тези хора да бъдат част от обществото и да живеят в него. „По този начин ще се намали стигмата и ще се увеличи търпимостта“, добавя той.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036