Как германският архив на дневниците събира „паметта на обществото“

„Книгата за Марта“ – така младата Емили нарича своя дневник през 19 век, в който описва „най-прекрасните часове“, прекарани с омъжената Марта. Връзката завършва с любовна мъка.

Феликс Хехт, юрист, роден в Хамбург през 1883 година, пише за последен път в своя дневник през 1941 година. Еврейският му произход ще го изпрати през 1944 година първо в Терезиенщат, след което в Аушвиц, където ще бъде убит.

35 дневника документират с педантична точност хранителните навици на едно баварско семейство в продължение на десетилетия, от 70-те години до началото на 21 век. Всеки ден съпругата записва какво е сготвила за семейството. Вегетерианска храна почти няма.

Над 25 хиляди документа, от тях – 18 хиляди дневници, се намират в Германския архив на дневниците (DTA) в Емендинген. През март 2019 година той е вписан в регистъра на паметниците на културата на провинция Баден-Вюртемберг като „паметник на културата от особено значение“.

В мотивите на Държавната служба за опазване на паметниците на културата освен „особената рядкост и високата документална и образцова стойност на архива“ се посочва:

„Архивите формират паметта на обществото. Обществените архиви обаче могат […] само частично да изпълняват тази мисия…..Въпреки че от средата на 80-те години на ХХ век историята на всекидневието е призната за подобласт на историческите изследвания в Германия, има много бели полета. Фондовете на Германския архив на дневниците в Емендинген служат за запълване на тези полета.“

„За кого пиша?“

Историята познава много примери, когато дневници се превръщали в уникални документи.

Дневникът на Ане Франк между 1942 и 1944 година, преди да бъде убита на 16 години в концентрационен лагер.

Или дневникът на полския писател Витолд Гомбрович от 1953 година в изгнание от Буенос Айрес, след като е избягал от националсоциалистите, който започва така:

Понеделник: Аз

Вторник: Аз

Сряда: Аз

Четвъртък: Аз.

Едва в петък той започва да записва своите размисли, които след публикуването им през 1971 г. са определени като „един от най-големите шедьоври на мисълта и наблюдението, изследване на света с максимална свобода“.

Гомбрович възприема дневника си като форма на общуване и в тази връзка казва: „Не обичам да пиша този дневник. Неговата искреност ме измъчва. За кого пиша?… и ако за читателя, защо се преструвам, че говоря на себе си? Нима говорите на себе си по такъв начин, че другите да ви чуят?“

Основател на немския архив в Емендинген през 1998 година е Фрауке фон Трошке, а от 2016 година Марлене Кайен поема управлението му.

Интересното в работата на архива е, че той се финансира основно от членски внос, дарения и безвъзмездни средства от публични и частни институции. В него работят около 100 доброволци, чиято безвъзмездна работа прави възможно на първо място архивирането и внимателното индексиране на документите.

Последните постъпили документи са дневници от пандемията, а най-старият документ е календар от 1760 година, в който Готлиб Кристоф Бонебергер записва свои бележки за счетоводството и живота.

„Пиша, следователно съществувам​“

„Ако не пиша известно време, се ядосвам толкова много, че се чувствам зле. Пишейки, можеш да понесеш почти всичко. Поддържам се жив, като реагирам. Да не можеш да реагираш, означава да се задушаваш“, обяснява писателят Мартин Валзер мотивите си да пише дневници в едно интервю.

„Всеки читател пише своята книга, докато чете. Това е, което прави четенето възможно на първо място… Можете да четете една книга само ако сте в нея“.

„Писането на дневник помага да се справиш с живота – пиша, следователно съществувам“, казва директорката на германския архив Марлене Кайен.

Изследователката на архива Юта Йегер-Шенк смята, че писането на дневник във време на криза се засилва. Много хора пишат единствено във времена на сериозна криза – война, раздяла, болест. Друга част от дневниците са свързани с пътувания. Има и хора, които пишат цял живот.

„Писането на дневник помага на човек да подреди и осмисли чувствата си, да разчисти, да започне отначало“, казва още тя.

„Да запиша с няколко думи цялото нещастие“

Младо момиче пише например в дневника си на 2 юли 1870 г.: „Ще се опитам да запиша колкото се може по-точно всичко, което съм преживяла, мислила и чувствала досега. Може би този малък дневник ще има за цел да внесе яснота във всичко“.

През 1993 г. Ойген Х. пише в спомените си: „От тези преживявания са минали почти 50 години. Сега съм на 82 години, но не искам да си отида от този свят, без да съм записал тогавашните си преживявания. Знам, че хората винаги казват: Не искаме да чуваме за преживяванията от войната! Много неща обаче ще бъдат изгубени за нашите деца и внуци, ако не им оставим в писмен вид това, което сме преживели през онова мрачно време.“

Дитмар Р. формулира мислите си за писането на дневник през 1987 г. така:

„Дневник, какво всъщност е това? Със сигурност не е задължително да съдържа нещо значимо. Съдържанието му може да бъде и сбор от мисли и преживявания. Това го прави и умствен боклук на неговия автор. Преди всичко обаче писането на дневник трябва да бъде много лично и честно. Когато пишем писмо, ние кореспондираме с роднини, приятели, познати или бизнес партньори. Когато водим дневник, от друга страна, ние кореспондираме със себе си. Той е като голяма картонена кутия, в която поставяте на съхранение най-личните си вещи“.

На пода на затвора в Лауенбург Карин Г. започва да пише на 26 март 1945 г.:

„Днес реших да си водя дневник, въпреки че никога през живота си не съм го правила. Но ще се опитам да запиша с няколко думи цялото нещастие, което сега ни сполетя. Все още не съм загубила надежда, че ще бъда спасена и ще видя отново близките си. А подробностите се забравят толкова лесно. Ето защо искам да запиша всичко.“

Темите за детството и младостта, работата, пътуването, любовта, болестта, семейството, ударите на съдбата се срещат много често. Свидетелства за живота от бившата ГДР – например бригадни дневници – също са предоставени на архива. Преживяванията по време на и след двете световни войни са в центъра на съдържанието на цяла поредица от документи.

Като цяло мъжете са по-често автори на дневници – съотношението между мъжете и жените автори е около 57 към 43.

„Култ към паметта“

Дневникът, като всеки текст, е конструкция, различна от реалността. Затова четенето на дневници изисква винаги и критичното осмисляне – какво казва и какво не казва тази конструкция? Но защо въпреки това дневникът толкова ни привлича като място на истината?

Филип Браунщайн дава свой отговор през Ренесанса със своя труд „Подходи към интимността“:

„Писането подрежда миналото и по този начин поддържа източниците на паметта живи; то е литургия на любовта, култ към паметта, който конституира и обновява болезненото съзнание на субекта.“

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036