Как МВР маскира насилието над българските турци като „борба с терора“

Действията на МВР през есента на 1984 г. показват, че ръководството му е знаело за предстоящата асимилация на всички български турци.

Тодор Живков, автор на няколко асимилационни кампании до този момент, нееднократно изтъква минусите на акцията срещу българските мюсюлмани от западния склон на Родопите, проведена в началото на 70-те. Основният от тях е, че тогава органите са отнемали имената в твърде дълъг период от време.

Това [недоволство на Живков, отразено в партийните документи от архива], обяснява скоростта, с която през 1984-1985 г. са отнети имената на българските турци – за броени седмици. А става дума за около 840 000 души. МВР просто си поправя старата „грешка“.

Но това не обяснява как така МВР е успяло да организира толкова мащабна операция по нападението [през декември 1984 г.] и да удържи в тайна своята подготовка.

Отговор обаче има. Подготовката за асимилацията е била маскирана зад благородни цели. МВР е усилило охраната на гражданите, за да не се повторят два взрива в Пловдив и Варна, избухнали в края на август 1984 г., [които към момента на случването им все още не се наричат от властите с думата „атентати“].

Само че усилената охрана в Източните Родопи никого не е пазела. Тя е била сложена заради предстоящото нападение.

1984. Годината на Оруел, само че на живо в България

През август 1984 г. нищо не предвещава с какво ще завърши годината „на Оруел“. Задава се голям празник – на 9 септември партията ще отбележи 40 години безконтролна власт.

В навечерието на всяко подобно честване БКП се опасява от криминални или политически прояви на своите граждани, несъгласни с режима. Тя настоява МВР да взема превантивни мерки. Затова всяка предстояща манифестация за МВР означава предимно едно: усилване на охраната по улиците, проверка на талоните и багажниците на колите, спиране на продажбата на алкохол, увеличаване на нощните патрули и на охраната на учреждения, гари и летища.

На 1 август 1984 г. Инспекторатът на МВР издава точно такава заповед – за усилена охрана по градовете във връзка с предстоящата манифестация на 9 септември. Тя с нищо не се различава от предходните.

Само празникът е по-особен, защото годишнината е кръгла, честванията – по-продължителни, чуждестранните журналисти – повече от друг път, а България наскоро е придобила международно негативно клеймо след атентата срещу папа Йоан-Павел Втори, в което има „българска следа“.

Безоблачното провеждане на честванията е по-наложително от когато и да било.

Празникът обаче бива помрачен. На 30 август 1984 г. в разстояние от няколко минути избухват два взрива на две различни места – до аерогарата във Варна и в чакалнята на гарата в Пловдив. 38 невинни са ранени.

Как реагират властите

Този варварски акт не се съобщава на пресата. Два дни по-късно ръководният орган на партията и държавата – Политбюро – получава ежеседмичната справка на МВР за положението в страната и извън нея.

В тези справки обикновено пише за всичко – от катастрофата на междуселски път до дейността на западните разузнавания. В първата по хронология справка кървавото престъпление не е описано. Във втората взривовете се споменават наред и наравно с другите събития от седмицата.

Следствието започва рутинни действия по откриване на извършителите. Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов разпорежда удвояване на и без това усилената охрана в градовете. Манифестацията на 9 септември преминава безоблачно.

Но след празника усилената охрана не намалява, както се случва обикновено. На това обръщат внимание западните посолства.

Независимо от изключителната тежест на престъплението почти месец след него ръководството на МВР акцентира на разнообразни страни от своята дейност, но не и на тази. С издирването на престъпниците се занимава обичайният орган – следствието, подчинено на МВР. Министърът отчита взривовете като резултат от недоглеждане от страна на органите.

Промяната. Взривовете стават приоритет за МВР

Едва в последните дни на септември висшият орган на МВР – Колегиумът – започва да разглежда хода на „делото за взривовете“ като приоритет на цялата институция. Членовете му обсъждат този въпрос почти ежеседмично и натрупването на заседания идва да подскаже, че са реално загрижени за сигурността на гражданите.

Усърдието може да се определи като внезапно на фона на първоначалната реакция на ръководството. Формално то би могло да се обясни с това, че за 3 седмици следствието не е открило извършителите, макар да е провело уникална по мащаб работа. Разпитани са огромен брой свидетели, открити са конкретни улики, събрани са 17 чувала с веществени доказателства.

5 седмици след взривовете, [в началото на октомври 1984] министърът набелязва „нова постановка“ за работа: следствието трябва да определи типологичните групи от потенциални извършители на престъплението.

В края на ноември 1984 г. основните заподозрени за двата взрива се оказват представителите на „вражеската емиграция“.

След тях идват ето тези групи (по реда на потенциалната им виновност в очите на следствието):

• „изменници на родината“, завърнали се в България;
• лица, обидени на властта или „репресирани“ от нея лица;
• „турски, арменски, цигански националисти“;
• криминални престъпници.

Тоест през ноември следствието няма конкретен заподозрян (всеки от тях доказва алибито си), а българските турци са едва 4-ата поред група на потенциалните извършители.

Нова промяна. Министърът говори за политика, а не следствени действия

Оттук нататък обаче започва лавина от все по-трудно обясними факти.

Стенограмите от тези заседания представят един разговор на глухонемите. Следователите докладват съвсем конкретни свои действия и съвсем конкретни намерения – да разпитат свидетеля Х или да открият притежателя на конкретен часовник У, задействал взривното устройство. В отговор министърът ги съветва да не забравят редица други неща и най-вече „протурските националисти“.

Това е непрекъснато възпроизвеждаща се ситуация.

Впечатлява още една странна проява и тя е чисто езикова. Следователите казват, че разследват „взривове“. Министърът им казва, че се борят срещу „терора“.

Понеже подчинените му не овладяват незабавно новата лексика, налага се месец по-късно началникът на Държавна сигурност Григор Шопов да го каже изрично: „в доклада трябва навсякъде като червена нишка да влезе тоя термин „терорът“.

Този езиков обрат не е маловажен. С въвеждането на новия термин неразкритото престъпление автоматично влиза в категорията на политическо събитие.

Самият министър Стоянов и неговият заместник Шопов нееднократно настояват на тезата, че „борбата с терора“ е пробен камък за това кой в МВР умее да мисли именно политически. С много удивителни знаци в отпечатаните му речи Стоянов нарежда във всяка заповед зад усилената охрана да се види „скритият смисъл“, „политиката“ на времето.

Усилената охрана по градовете от времето на манифестацията не просто се задържа – тя се удвоява два месеца след трагичния инцидент.

Министърът не е имал задължението да се мотивира за подобно решение. Но той нееднократно посочва мотива. Този мотив се оказва неговото „дълбоко лично убеждение, че противникът тепърва ще започне да действа срещу нашата страна“. В ситуация като онази подобен инстинкт би могъл да заслужи само похвали, още повече че той се оказва оправдан – 7 месеца по-късно избухват 2 нови взрива с още повече жертви.

Къде се разполага усилената охрана

Смущаващо е обаче къде точно се разполага тази усилена и удвоена охрана. Част от нея се пренасочва дори не в градовете, а в селата в Източните Родопи.

Там на помощ на милиционерите биват привикани дори и цивилни, на които се раздава дълго оръжие (в градовете им дават късо оръжие). В рамките на същата „борба с тероризма“ министърът разпорежда във всяко окръжно управление на МВР да има и „по двама-трима снайперисти“.

Тази част от мерките на министъра силно се разминава със собствената му теза за започнал срещу НРБ тероризъм. Просто терористите не нападат овчари от селата и не биват поваляни от снайперисти, тъй като нападенията им обикновено се отличават с внезапност.

От октомври 1984 нататък министърът поставя пред МВР два едновременни приоритета:

• да се открият бомбаджиите;
• да се предотврати появата на нови взривове.

От репликите му [по време на стенографираните заседания] може да се заключи, че втората част от задачата все пак му е по-важна от първата.

Подчинените му я изпълняват – докладват за охрани на централни и второстепенни пътища, нощни и дневни патрули с извадено на показ оръжие, проверки на колети, писма, телеграми, по-усилено подслушване на телефоните, удвоено милиционерско присъствие.

Изпълнението на тези заповеди обаче се контролира строго не в цялата страна, а предимно в Кърджалийски и по-слабо в Пловдивски и Варненски окръг.

И ако дотук анализът е само логически, по-нататъшните стенограми вече му позволяват да стъпи на по-сигурна почва.

„Терорът“ и предстоящата операция се сливат в едно

В края на ноември и началото на декември 1984 г. две заседания на колегиума на МВР, официално посветени на взривовете, се оказват всъщност указания на министъра за начало на асимилацията на българските турци.

От тези заседания става ясно, че мерките за усилена охрана, взети уж за да се избегнат нови взривове или други покушения над невинни граждани, са били подготовка за масираната акция срещу българските турци.

На 29 ноември и 10 декември 1984 г. колегиумът на МВР е свикан, за да обсъди хода на разследването по взривовете. Изненадата за читателя на тези стенограми е повече от голяма: именно на тези дати и именно на тези заседания са издадени нарежданията за асимилацията на българските турци.

Нещо повече – за преименуването се говори сякаш между другото. Предстоящата асимилация изглежда естествено вплетена в основната тема на заседанието, а тя, да не забравяме, е „борбата с терора“.

Нека отново напомним, че към този момент дори според онова следствие най-вероятният извършител на взривовете съвсем не са българските турци.

Изведнъж се оказва черно на бяло, че всичките усилени охрани изобщо не са имали за цел да пазят гражданите от евентуални покушения. Те са били нещо като предварителен арест, в който е попаднал цял окръг – Кърджалийският.

На 29 ноември 1984 г., минути след като е дал нови задачи по превенция на „терора“ и наново е усилил „охраната“, министър Стоянов казва:

„Става въпрос, другари, да не се допуска лица, на които ще се сменят имената, да напускат окръзите и да бъдат приемани в други окръзи. Сега има такова явление – тръгват от Кърджали и отиват в Хасково, откъдето идват в София. Такива лица не бива да се приемат на работа и трябва да се върнат, откъдето са дошли, където трябва да бъдат преименувани, иначе ще ги загубим по пътищата.“

В същото заседание министърът казва, че през декември, януари и февруари трябва с 10-12% да се намали броят на етническите турци в България.

Тази стенограма неслучайно е била предвидена „за унищожаване“ – в долния край на първата ѝ страница разкривен почерк е написал тази заръка и дори е поставил подписа си отдолу. В нея просто се вижда на длан как е била маскирана военната акция срещу българските турци, започнала на Бъдни вечер през 1984 г.

Така наречената охрана на гражданите от терористични актове всъщност е била подготовка за нападение. Дори самата същинска заповед на министъра за начало на преименуването е издадена на заседание, посветено на борбата с тероризма.

На финала. Маските са свалени

Маските са свалени окончателно едва когато военната акция срещу българските турци е вече към края си.

На 4 февруари 1985 г. министърът казва: „…борбата с турския национализъм я свързваме с терора, както свързваме борбата с терора с протурския национализъм. Това е една двуединна задача. И не ги разграничаваме откъде почва едната и къде свършва другата.“

Ето тогава, без да има нови разкрития на следствието, групите от потенциални извършители се променят. Българските турци биват „изтеглени“ от четвърто на трето място в поредицата заподозрени. Министърът е бил пределно ясен на подчинените си – той просто им е казвал кой трябва да бъде обвинен в извършването на този чудовищен акт.

Малко по късно, през март, в България избухват нови взривове и оставят множество убити и ранени. За тези престъпления е била извикана и пресата.

Те се случват след края на асимилаторската акция. По-късно извършителите им се оказват турци по произход, а твърденията им пред съда гласят, че са отмъщавали за преименуването.

Десетилетие по-късно разследване [на Невена Гюрова във вестник „Труд“] доказа съпричастността на осъдените към службите за сигурност. Остана открит въпросът дали тримата екзекутирани [за взривовете през 1985 г.] са поставили и взривовете от август 1984 г., когато масираното преименуване още не е започнало.

Остана открит въпросът дали са действали по своя воля или по поръчка на Държавна сигурност. Какъвто и да е отговорът, той не смекчава вината им.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036