Как старозагорката Венета изпрати мъжа си запас в един леден февруари на 80-те

Вече познавате Венета и Стилиян, тя – старозагорка, той – от Каспичан. Една на пръв поглед невъзможна връзка, която въпреки всичко подхвана четвъртото си десетилетие.

Нещата както винаги имат своето обяснение. При Йорданови никога не е скучно – дали ще си крещят по италиански маниер качествено и съдържателно или ще изпадат в безброй невероятно сложни за разрешаване ситуации – екшънът задължително е на МАХ. „Спокойствието“ е роман, който те никога не са чели и вероятно и да го екранизират, семейството няма да отиде на кино, за да го гледа.

В края на 80-те Венета и Стильо работеха в голям завод в Стара Загора. Много горди с все още новата си Застава Юго, не оставяха малкото бяло лебедче да си почине. Всеки ден да се закарат децата на ясла и на градина, да се отиде на работа, да се посети родата в Каспичан, а в онези времена и да се откарат във всички краища на града по няколко почерпени „куфара“. Венета, като една сериозна жена, не близваше капка алкохол, затова беше все тя зад волана. Много се събираха по къщите тогава с повод и без повод, ходеха, посрещаха гости и Йорданови. А след всяко джумбаре кой ще прибира развеселените? – Венетка, майсторката на шофирането. Това беше вметка към случката, която следва.

В една студена зимна неделя Венета е запретнала килима, сложила е стола върху балатума и е приклещила Стилиян, за да го подстриже. Тъкмо щрака с ножицата край дясното му ухо и той примижва от ужас, защото неведнъж се е случвало да го клъцне къде без да иска, къде нарочно, на вратата се звъни. Изглежда Стильо е бил хаберлия, че събират мъжете за запас, защото изкомандва Венета: Кажи, че ме няма, ако търсят мен. А тя строснато му се опули: Нали знаеш, че не мога да лъжа. Няма да го направя! Излез ти!

– Чуваш ли к’во ти казвам?! В тоя студ ще ме порамтят из чукарите, ти това ли искаш?

[ad id=“225664″]

Венета отвори вратата на апртамента, взе повиквателната и… прати Стильо запас.
‘
Той бесня, трещя, цялата махала стана свидетел на скандала, но с военните шега не бива. Стильо тръгна без да погледне назад. Венета се уплаши, че той никога няма да се върне. Над село Люляк разположиха „палатковия лагер“ в началото на ледения февруари месец. Стилиян се идва вкъщи 2 пъти ожулен от вятъра, черен, мръсен. Венета го посрещаше с блясък в очите, очаквайки той да ѝ прости, че е удържала на принципите си, но Стильо само я заобикаляше, за да вземе няколко шишета каспичанска ракия, с която да се топлят с аскера в гората.[ad id=“263680″]

И така цялата отговорност за децата, нафтата за печката и правенето на гръмнали бушони, остана на крехките рамене на Венета. Хак да ми е, мислеше си младата жена, белким се науча и аз да послъгвам.

Единственото, което Стильо процеди през зъби на Венета преди да тръгне в запас, беше: И като вземаш колата, да не си посмяла да я оставиш на паркинга пред завода! Югото не трябва да нощува там!

Венета и не мислеше да престъпи волята на мъжа си. Сядаше сутрин, въртеше кормилото първо до яслата да остави 3-годишния Данчо, после Маринка в детската градина и в 8 вече запряташе ръкави на трудовия фронт. Ден така, втори, трети… Една вечер излизайки от работа тя видя и четирите гуми на Югото спаднали. Ужас! Ами сега? Да беше само едната, ще помоля някого да ми я смени, а то – всичките, хвана се за главата Венета. Ами децата, кой ще ги прибере?! Замръква!

Родата в града, ама едно време нямаше телефон в джоба, за да викнеш „ПОМОЩ!“, затова улавяш „НЕВОЛЯТА“ и се спасяваш. За половин час Венета се справи като генерал с положението. Добре, че гумите се оказаха само изпуснати, а не спукани. Отърча тигрицата до детските заведения, прибра каспичанския дамазлък и тръгна по тъмно към къщи.

Да, ама не било ден, който да свърши и да затвори кофти страницата. Позиционира Венетка Югото в средната лента на кръстовището на „Гурко“ и „9 септември“ (тогава). Първа кола на булеварда, точно под светофара, изчаквайки да светне зеленото. Децата кокорят очички на задната седалка, майка им усеща, че скоро ще се приберат у дома и вече се е успокоила. Мигва жълтото, Венета натиска с левия крак амбреажа, за да включи на първа и… педалът хлътва. Жилото на съединителя отново се е скъсало, знае Венета, защото това са го играли със Стилиян неведнъж. Студена пот я обля отново. Лошото е, че не успя да включи поне на скорост, че да мръдне Югото встрани. Пусна аварийните, отзад настъпи апокалипсис от псувни, клаксони и яко намесиха майката на Венета, която пък се зачерви чак до корените на косата си, но не загуби присъствие на духа. Ситуацията изискваше светкавична реакция. Венета само сгълча децата да стоят мирни и хукна към спирката на Втора аптека. Примоли се на двама мъже да избутат Югото от средата на кръстовището и те откликнаха. Малките започнаха обаче искрено да се забавляват, вдигаха крачета и ръчички и скандираха: Нас ни бутат, нас ни бутааат!

– Млък, бе, да не сте посмели! – сгълча ги майка им.

Претърколиха колата до църквата и хората се върнаха на спирката. Пред погледа на Венета се стъмни отново. Спаси оставането на Заставата до завода, сега пред църквата ли да я зареже? Мале-ле-е-е! Няма ли край? – се питаше изтерзаната жена. За нейна радост по тротоара, докато тя се тюхкаше безутешна, не виждайки изход и представяйки си избалачените очи на Стильо насреща си, мина момчето на един техен комшия.

– Любчо, моля те, леля, кажи на татко си да вземе въже, да дойде тук с ваш’та кола и да ни издърпа до нас. Ама хем хубаво да му обясниш къде сме! – заръча Венета.

Децата взеха да треперят, Венета стържеше зъби по устните си, прегръщаше малките и чакаха сиротни пред църквата. По едно време видяха тъмносинята Лада на съседа да се приближава. Камък падна от измъченото сърце на Венета. Вързаха колите, изтеглиха я пред тях, все едно не беше помествана… ама с хлътнал педал.

Качиха се в апартамента, мама примъкна лейката с нафтата от терасата, запали печката, нахрани врабците и ги сложи да спят. Легна морна и тя, затвори очи, а пред тях се появи Стильо, облечен във войнишки шинел и със свъсени вежди. Венета се стресна, подскочи и седна на спалнята.

„Стилияне, Стилияне, и от затънтената гора ли ми отмъщаваш, че те пратих запас? Какви бяха тия твои каспичански мурафети, толкова ли не можеш да простиш? Спомняш ли си, Стильо, какво каза веднъж на комшиите, когато се мъчеше да ги убедиш, че Югото гори 4 л на 100 км? Бяхте седнали на дивана у тях, аз тъкмо влизах и ти викаш: А, ей я жената, тя да потвърди! Кажи, Венето, колко гори Югото – и уточни пред тях за достоверност: Имайте предвид, че тя майка си дори по телефона не може да излъже!…

Стильо, Стильо, моля те, бе човече, не ме измъчвай повече! – продължи да нарежда Венета в тъмното.

Но само да знаеше, какви перипетии още я очакват с този мъж…