Корените на тоталитарната култура

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Южна поща”, бр. 5, 1990 г.
КОРЕНИТЕ НА ТОТАЛИТАРНАТА КУЛТУРА
Още през 1942 г. в речите си по нелегалната радиостанция „Христо Ботев” Вълко Червенков изразява отношението на болшевизираната българска компартия към интелигенцията: тя се разделя на две части: първата категория се характеризира като „отявлени вагабонти”, „слабохарактерни предатели”, приютени в „лагера на най-черната и гнусна реакция”, в „лагера на фашизма”, „убедени поддръжници на хитлеристкото мракобесие”. Особена ненавист предизвиква в бъдещия комунистически лидер интелигенцията, получила образование в Германия. „Те се настаняват на доходни служби, служат като посредници и представители на немските фирми и се мъчат да славославят „новия ред”. Другата част от интелигенцията, наречена от Червенков „честна и патриотична”, е тази, която „чезне и гние” в затворите и концентрационните лагери”. След 1944 г. двете групи ще разменят местата си.
Да се сложи идеологически намордник на българската интелигенция след направените непосредствено след „великата дата” чистки на „най-отявлените нейни буржоазни представители”, е главна задача на новото комунистическо правителство, което и в тази сфера от обществения живот се ползува от богатия опит на сталинистката компартия. Тук няма да става дума за онази част от българската интелигенция – учители, инженери, лекари, заклеймени без съд и присъда като „фашизирани” и наблъскани в масови гробници в кървавата есен на 1944 г. тези страници от нашата история тепърва ще се попълват с факти. Няма да анализирам щетите, които нанася на българската култура комунистическият режим, който с идването си на власт прекъсва нейното естествено развитие, радващо се на многообразие на естетическите тенденции, сред които водеща е сформирането на националния стил във всички изкуства. Целта ми е да потърся корените на онези структури на българската култура, които изградени по сталинистки модел в края на 40-те, стоят непокътнати и до днес. Всички тези структури имат една цел: културата да се постави на пълно подчинение и контрол от партията-държава, т.е. да се „национализира” и „одържави интелектуалният потенциал на нацията.
Това става през 1948 г. със създаването на КОМИТЕТ ЗА НАУКА, ИЗКУСТВО И КУЛТУРА. Този ведомствен орган пуска пипалата си като гигантски октопод във всички клетки на българската интелектуална и творческа дейност. Комитетът се определя като „ръководен и оперативен правителствен орган”, за „да провежда като такъв партийната политика в науката, изкуството и културата” – заявява Червенков.
Със създаването на комитета е ликвидирана Камарата на народната култура, съставена от изявени творци и просъществувала само две години (1945-1947 г.) „Защо камарата трябваше да бъде разпусната? – пояснява Червенков пред художниците комунисти през 1948 г. – Защото вашата партия и правителство не можеха да поверят ръководството на изобразителните изкуства и на всички изкуства в ръцете на една, която и да било, група от деятели, организирани корпоративно, откъснати фактически от партийното ръководство. И областта на културния фронт трябва да се ръководи от Партията и Правителството.” И сипе обвинения срещу камарата: не воювала срещу формализма; не докладвала в ЦК на Партията предложения за разглеждане на идейно-творчески въпроси, ЦК не бил осведомен и пр.
Но за да се поставят под партийна опека творците, е необходимо да се създават творчески съюзи, които ще бъдат изцяло подчинени на партийната идеология. Механизмът на централизирането на властта е простичък: на съюзите се предоставят високи пълномощия. „Нищо съществено за изобразителните (и другите) изкуства не може и не бива да се решава без участието на съюза” – казва Червенков. А това означава, че всеки, който е извън съюза, е поставен извън закона за защита на творческата му правоспособност. Друга алтернатива творците нямат. Но щом са вътре в съюза, трябва да се подчиняваш на неговата естетическа платформа, която пък е наложена от БКП и директно от ЦК: целта е творческите съюзи, сформирани преди Девети на демократичен принцип и свобода на творческите индивидуалности, да се моделират чрез класово-партиен подход. Очевидно е имало възражения и недоволства сред творците, защото Червенков продължава в риторичен стил: „Комитетът е създаден, за да провежда като държавен орган политиката в науката, изкуството и културата. И тук, във въпросите на тази политика, кой, ако не Партията, ако не нейният ЦК, ако не създаденият от Правителството и Партията специален орган е компетентен? Трябва да разберете, че и фронтът на културата ще се ръководи от Партията. Партията е ръководна сила в нашата страна!”
И Червенков набелязва идеологическата тактика и стратегия на творческите съюзи, чието основно ядро е партийната организация: „борба с формализма”, „превъзпитаване” на стари и млади творци „в духа на партийните изисквания”, борба срещу „груповщината” и „индивидуализма”, овладяване метода на „соцреализма”.
Той дава насока и за подбора на ръководните кадри в творческите съюзи: „да се подбират другари, искрени към Партията, хора проводници на партийната политика, които могат да воюват за тази политика, хора енергични, принципни”. Такива хора се поставят и на ръководни длъжности в редакциите на специализирания културен печат. Мобилизацията е тотална, а призивите на Червенков звучат като повик за бойна готовност: „Ние ще се борим срещу произведения гнили, упадъчни, враждебни – на такива произведения ние война сме обявили.”
До 1956 г. културата се моделира според партийните критерии, формулирани в постановлението на БКП(б) за борба с формализма в изкуството, за утвърждаване на социалистическия реализъм, за достъпност и пр. След това културата се моделира според прословутата „априлска линия”. Структурите, обаче, стоят непроменени. Те здраво са се вкоренили в тоталитарната държава, създала ги още в първите години на „свободата”. Изграждайки здрави партийни организации в творческите съюзи, сплотени, свити в железен юмрук, поставяйки предани на партийните интереси ръководни кадри на всички възлови места. Червенков е успял да поставя основите на тоталитарната култура. Пирамидата е построена безупречно и спойката между кеменните блокове са партийните организации и партийните ръководители – чиновници и творци, превърнати в чиновници. Тази пирамида завършва с Комитета за наука, изкуство и култура, със своите подведомствени органи, пръснатите във всеки провинциален град общински съвети за духовно развитие, а на върха на пирамидата се развява червеното знаме на БКП.
Румяна АПОСТОЛОВА