Краят на либералната демокрация. Ама сериозно ли?

Преди Коледа световни медии и енциклопедични речници избират своя дума на отминаващата година. В духа на тази традиция предлагам няколко реда върху тема, която си реших, че заслужава да е тема на годината – краят на либералната демокрация.

По този въпрос се говори от десетина години и особено от времето на пандемията от COVID-19 и агресивните мерки на правителствата по цял свят. Но в последно време неговата актуалност скочи драматично. Разбира се отговорност носи и победата на Доналд Тръмп, почти уникално събитие в историята на САЩ. Но където и да погледнем в пространството на Европа, изобилстват кризи, които съвкупно вещаят край.

Унгария на Виктор Орбан вече е тривиален случай. Към нея добавяме Словакия. После идват Франция и Германия, които носят интегрирана Европа на плещите си от 1950-те години.

До тях нареждаме Нидерландия, Португалия, Хърватска, разбира се Италия на Джорджа Мелони. И не забравяме за Великобритания и Брекзит. Напоследък – и политическото шоу в Румъния, чийто финал не е известен. А и България – с цял букет от партии кентаври, хем националистически, хем проруски.

Успехите на десните националистически партии и движения провокира говорене за край на либералната демокрация. Това е недоразумение и дори грешка в езика. Преди всичко заговори ли се за край на феномен с епохални измерения, по-добре човек да не бърза.

Когато избухна пандемията от COVID-19 публични коментатори заговориха за пореден край и съобщиха, че „светът вече не е същият“. В едно забавно есе от 2020 г. Любослава Русева повтори тази констатация, но добави и специално ударение: „Ами не е същият, та той всеки ден не е същият“. Това е подсещане да не сме толкова припрени, когато говорим за развития с епохален мащаб. Техният край, тяхното „вече не са същите“ може да се окаже сезонно колебание.

Но защо либералнодемократичните ред и дух се оказаха в това нерадостно състояние? Тук е ред на едно замисляне върху употребата на думите.

Либералнодемократичната идея е модерна, но днес е вече на около три века и половина. Либералнодемократични са обществата, които се самоорганизират като конституционни държави с две основни начала – фундаменталните права и разделението на властите. Съчетанието на тези два принципа дава либералнодемократичната, именно конституционна държава.

Наблюдава ли се разпадане на конституционната държава, оттам и на либералната демокрация изобщо?

Подобен катаклизъм няма по никакви критерии, измервания и дори бегли наблюдения.

Има редица авторитарни режими като Русия, Беларус, Китай. Има теократични диктатури като Иран. Има и военни диктатури, по-редки в сравнение с период преди 50-70 години. Има Сирия (до скоро, сега не е ясно), има Саудитска Арабия. Има провалени държави като Сомалия, Судан, Либия, Афганистан. Има какво ли не.

Но повечето в такъв списък не са били либералнодемократични, т.е. конституционни държави. При тях за „край на либерална демокрация“ не е сериозно да се говори, тъй като там и начало не е имало.

Остава характерният тип западни общества, към които трябва да причислим и страни от Далечния изток, тъй като „западни“ е типология, а не география. При тях може да се повдига въпросът за криза, срив, край. Правдоподобно ли е това обаче? Не, не е.

Днешното засилване на десния национализъм в страни като Франция, Германия, Унгария, Австрия и ред други има отношение към либералното, но не към демократичното начало. В тях по демократичен път идват на власт или засилват позициите си партии с антилиберални платформи. Изборите могат да ги тласнат напред, но изборите могат и да ги върнат назад или елиминират. Тези колебания са в природата на либералнодемократичната практика.

Докато конституционната държава е налице, а не е изместена от откровена диктатура, от тираничен режим или потъване в хаос, има условия за замисляне, за критика и самокритика, за анализи и публична дискусия, за разработване на нови профили на партии и идейни платформи. Това е нормален процес, още повече либералната демокрация никога не е доволна от себе си и постоянно преживява някаква своя криза. Но да се изказват съболезнования е прибързано, понякога болезнено и дори леко маниакално.

Либералнодемократичните общества са динамични и неспокойни, потеглят в дадена посока като социалната държава или неолибералната политика. Но тези движения на махалото, дори то да е хаотичното махало (двойното махало в махалото) не вещаят колапс.

Какво тогава дава основания за драматични жалейки?

В западните общества протича видима криза на либералното начало, но това не е криза на либералната демокрация. За причините може да се говори дълго.

По мое мнение те са в преиграване и стигане до екстремни позиции по въпроси на т.нар. идентичност. А оттук и ескалацията на проблеми на идентичността в политики на идентичността, в „идентичностни политики“ (identity politics).

Политиките на идентичност решават ред проблеми с права на малцинствени групи от всякакъв род. Но те носят и риск в контекста на масова електорална демокрация. Демократичното начало може да си отмъсти като произведе тласък в обратна посока, какъвто виждаме днес.

Пресен пример са изборите в САЩ. Америка отиде далеч в либералното отстояване на права и свободи, базирани на идентичности. Същевременно масовият избирател не ги припознава като фундаментални свободи, а оттам и като свои. Мисля, че това ускорение на махалото в либералноидентичностни посоки е по-дълбоката причина Тръмп да спечели изборите.

Тук е важно да се направи едно разграничение. Не става дума толкова за самите права и свободи, а за трайно налагане на публичните политики в тази посока, за установяване на публичен дневен ред.

Този контекст подготви условията Тръмп да направи нещо като пролетарски завой. Любопитно е, че той не се противопостави на стила, който политиките на идентичност налагат.

Напротив, слоганът „Да направим Америка отново велика“ използва ресурсите на идентичността, но обхваща много по-големи групи избиратели. Той се обръща към традиционната работническа класа с послания за достойнство, признание, връщане на загубеното величие. Това обяснява и решаващата победа в северните сини щати Уисконсин, Мичиган, Пенсилвания.

Рано е да се пишат некролози на либералната демокрация. Да, светът не е същият, но той всеки ден не е същият. Антилибералните движения са във възход, тъй като някаква мярка е нарушена. Но това е възход на хаотичното махало, което се връща към изходната си позиция, за да тръгне в нови посоки.

В тази ситуация най-добре е либералното вдъхновение да направи малка пауза. Активистите му ще спечелят, ако помислят върху новите условия, в които се намират, вместо да налагат нови дози политическа коректност или да събарят паметници на Христофор Колумб. Пред тях лежат нови задачи и нови задължения, а с упорито тъпчене на място ще заприличат на Грета Тунберг.

Накрая едно уточнение за друга употреба на думата „либерално“. С нея се обозначава международния ред, основан на институции. САЩ се опитват да го създават след Голямата война, но успешно го изграждат след Втората световна война. Този ред днес преживява най-сериозната си криза след 1945 г. Тук обаче самата дума „либерален“ не си е на мястото и трябва да се приема като условно название.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036