Кредиторите в цайтнот: Не могат да хванат наследници да плащат дългове

Банки и колекторски фирми заливат административните съдилища с жалби срещу местни кметове. А тяхното едничко прегрешение е, че са спазили закона и са отказали да назоват кои са наследниците на споминали се банкови длъжници.

Цялата интрига се върти около заповедните производства, които дават възможност на банките да вадят директно изпълнителни листове срещу длъжниците си по една изключително бърза и напълно формална процедура само въз основа на извлечения от счетоводните си книги – или пак става дума за прословутия чл.417 от Гражданския процесуален кодекс. Само че в този случай той не работи в полза на банките. Защото безотказната иначе процедура се „препъва“, когато длъжникът почине внезапно.

[ad id=“263680″]

Какво се случва тогава? Банката подава в съда заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника. Но когато съдията провери и види, че той се е споминал – следва отказ. Просто защото в този случай заповедното производство трябва да започне директно срещу наследниците. „По реда на чл.417 от ГПК жалбоподателят не би могъл да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, без точно да индивидуализира правоспособен длъжник (в случая наследници на починал кредитополучател). Той не може да разчита и на процесуална възможност да получи съдебно удостоверение, въз основа на което да се снабди с тези данни и да отстрани нередовността на заявлението. Това е така, защото в заповедното производство са неприложими общите правила на исковото производство. Поради което констатацията на съда, че заявлението не отговаря като форма или по съдържание на законовите изисквания на ГПК, обуславя отхвърляне на заявлението, без съдът да има задължение да го остави без движение до отстраняване на неговите нередовности и без възможност заявителят в срока за отстраняване на нередовностите да се снабди със съдебно удостоверение, което му е необходимо за отстраняването на нередовностите“, казва съдът.

За да „отстрани нередовностите“ обаче, на банката й трябва информацията за наследниците на покойния й длъжник. А единственото място, откъдето може (законно) да ги получи, са общинските служби, в които се съхраняват данните за гражданското състояние на физическите лица – т.нар. служби ЕСГРАОН.

Оттам обаче също учтиво „напъждат“ банките – просто защото това са данни, които подлежат на защита и кметовете не могат да ги раздават току-така на никого, включително и на кредитори. Съществуват строги ограничения за това както в Закона за гражданската регистрация, така и в Закона за защита на личните данни. Затова общините отказват да издават на банките удостоверения за наследници. Или просто си траят, докато изтече срокът за отговор на жалостивите писма, с които тази информация се иска от тях. Същото се случва и с колекторските фирми, на които са били цедирани банкови задължения.

Кметовете са си прави и това става съвсем очевидно от всичките заведени съдебни дела, на които се натъкнахме в сайта на Върховния административен съд – все по този казус. Нито едно от тях не е приключило в полза на банка или на колекторска фирма.

Какво казват съдиите? Че юридическо лице може да се добере до данните за наследниците на своите кредитополучатели само ако има разпореждане на закон, на съд или разрешение от Комисията за защита на личните данни. И че всяко друго тълкуване на закона би обезсмислило защитата на личните данни. Освен това съдът е категоричен, че „законният интерес на банката да събере необслужвания си кредит няма преимущество пред интересите на наследниците от неправомерно обработване на личните им данни“. Това означава, че според магистратите тези два интереса трябва да се зачитат еднакво: както този на банката или на която и да било друга фирма кредитор, така и този на наследниците, които трябва да бъдат пазени от възможността да се направят евентуални злоупотреби с информацията за тях.

Шах и мат. Но преди някой да си помисли, че така банката ще остане с пръст в уста и няма да може да си събере парите от наследниците на покойния – да кажем, че това не е така. Защото банката все пак има ред, по който да си защити правата в съда и да получи имената на наследниците на покойния си длъжник. А и съдиите чинно го напомнят в решенията си: „Съществува процесуалната възможност с подаването на исковата молба в съда да се поиска издаване на съдебно удостоверение и чрез него ищецът да се снабди с данни за имената на наследниците на починалия си длъжник“.

[ad id=“255238″]

Казано простичко: за да се сдобие с имената на наследниците, банката трябва да заведе дело по общия ред, в рамките на което да изиска чрез съда от общините нужната й информация. А това са правила, които не са нови и би трябвало отдавна да са известни на банковите юристи.

Защо тогава има такова изобилие от такива жалби срещу кметове? Защото „по общия ред“ означава банките да загубят привилегиите, които имат в заповедното производство. Това означава по-високи съдебни такси, редовно призоваване, пълна проверка на фактите и най-вече доказване на задължението – както по основание, така и по размер. Губи се и ефектът на изненадата, благодарение на който длъжникът научава за това, че вече е „обект на ухажване“ от съдия-изпълнител чак когато той самият му цъфне на вратата.

Точно това всъщност обяснява защо почти две години банките водят дела срещу отказите на кметовете да им дадат данните на наследниците по всички възможни инстанции на административното правораздаване.

До „пробив“ в тълкуването на закона обаче така и не се стигна. Поне засега.

Източник: Параграф 22