ЗАРАТА разговаря с Кънчо Матев, номиниран за почетен гражданин на Стара Загора
Кънчо Матев е роден на 2 февруари 1933 г. в Стара Загора. Завършил e средно образование в Първа гимназия „Иван Вазов“. Завършва руска филология. Учителства 1 г. в Момчилград, 5 години е инспектор в отдел „Просвета“ на Окръжен народен съвет в Стара Загора, пръв директор е в продължение на 27 години е на ГПЧЕ „Ромен Ролан“.
Инициативен комитет издигна кандидатурата му за званието „Почетен гражданин на Стара Загора“. Предложението е подкрепено с подписка от над 600 души. Г-н Матев е имал предложение кандидатурата му за почетен гражданин да бъде издигната и през 1998 г., но тогава отказва. Ето и разказа му:
Създаване на езиковото обучение в Стара Загора:
5 години работех в „просветата“ на Окръжен съвет и добре познавах нормативните уредби и нещата отвътре. Истината е, че всъщност съм създател на Руската гимназия, а не на Френската. Съвсем друг въпрос е, че 27 години съм бил директор на втората.
Тъжното е, че Стара Загора не бе управлявана от старозагорци – едва сега това се промени. Беше една от 7-те области в България след 9.09.1944 г., но я управляваха все хора от Ямбол, Сливен, Казанлък… – нито един заинтересован градът да се развива и да върви напред. А имаше възможност. През 1956 г. Министерството на просветата реши да закрие Американски колеж в Ловеч. Английският отиде в Пловдив, френският във Варна, а в Ловеч остана немският език. Така започнаха процедурите за създаване на езиково обучение в провинцията. През 1958 г. в Стара Загора пристига писмо-предложение от министерството да се открие езиково обучение по английски език. Съгласувано с Окръжния комитет на партията, от Окръжния народен съвет отказаха под предлог, че няма база. Английската гимназия я взе Пловдив, намериха й база в семинарията. През 1960 г. пристигна ново писмо за откриване на немска гимназия в Стара Загора. Нашите пак отказаха и такава гимназия се откри в Бургас. През 1962 г. дойде предложение от 37 печатни страници за отваряне на Висше учебно заведение в Стара Загора. Едната идея бе МЕИ, а другата хуманитарен ВУЗ. И двете бяха отхвърлени от управляващите тогава областта ни, пак под претекст, че няма база. МЕИ замина в резервния като град вариант – Варна, а хуманитарният университет – във Велико Търново.
Добре че с Маргарита Авджиева – инспектор тогава по френски език, се оказахме съмишленици по отношение на изучаването на чужди езици. Тази жена изигра огромна роля за развитието на образованието в Стара Загора. Тя и аз като инспектор по руски език, отидохме при тогавашния секретар на Градския народен съвет Мара Колева – изключителен човек беше. Обяснихме й, че Стара Загора трябва да има езикова гимназия. Тя ни накара да напишем едно добре аргументирано писмо до министерството. Беше януари или февруари 1962 г. Посочихме, че вграда и областта вече има много чужди специалисти, особено руски покрай „Азотно- торовия завод“ и „Марица изток“, и знанието на чужд език е необходимост, включително с оглед развитието на икономиката (стопанството тогава). Мара Колева подписа писмото без забележки и го пратихме. Градският съвет осигури необходимата учебна база. Реши се да бъдат отворени първите две руски паралелки към Пето срдно училище и за тях отговаряше Константин Попов. През април се състави комисия изцяло от ръководни партийни функционери, за прием в бъдещата Руска езикова гимназия. За председател ме поставиха мене.
Тогава поставихме своеобразен рекорд – 186 кандидати за 2 паралелки – общо за 50 места. И се почна отсяването според т.н. класово-партиен подход. Извън класирането останаха деца с много по-добри дипломи и оценки, включително отлични. Това стана причина за първото ми от 7-те наказания, които съм получавал.
Написах писмо на министъра за „някои пропуски“ в работата на комисията и за това, че много отличници не намират място в списъците. Министърът излезе човек и разреши да се открие трета паралелка за останалите извън паралелките деца, с най-високи оценки. От тази паралелка впоследствие стана целият Учком, защото бяха златни деца, много умни и дисциплинирани.
През 1964 г. Маргарита Авджиева стана инспектор по френски език в Министерството на просветата. Обади ми се по телефона с предложение да открием Френска гимназия в Стара Загора. Написахме съобщение във вестник „Септември“ и за 50 места – 2 паралелки, се явиха 59 кандидати само от Старозагорски окръг. Създадоха се паралелките, но никое училище не пожела да ги приеме. Първата база на френските паралелки, които се водеха към Руската гимназия, бе старото турско училище – днешният ресторант „Форум“. Учители няма – обикалял съм цяла Южна България. Взехме Маргарита Матева от Кърджали, а Антоанета Табакова – от Габрово… Семейство французи дойде 66-67 година – първите учители-чужденци у нас. Матева и Табакова въведоха студентски стандарт – за 12 пунктоационни грешки или грешни ударения – двойка. 15 деца тръгнаха да напускат паралелките. Че то и моя син имаше 12 двойки по ред, а първата си тройка получи чак в края на януари – контролни имаше всяка седмица. Пак Авджиева като инспектор по френски спаси ситуацията – въведе се по-нормален, облегчен като за ученици стандарт, та спасихме френския.
На 6 септември 1966 г. излезе разпореждането за откриване на Френска гимназия в Стара Загора с ученици от почти цяла Южна България. Новата учебна 1966/67 г. стартира с четири нови паралелки и двете вече структурирани през 1962 г. Стартира, но без директор. Никой не иска да става директор на гимназията. Пак търсихме къде ли не, но заплатата на директора беше много по- ниска от учителската, а проблемите много. Предложиха на мен, но аз направо си тръгнах от този разговор с категоричен отказ.
Беше началото на октомври. Отивам на работа и що да видя – бюрото ми го няма, уволнен съм като инспектор. Сега се смеем, но тогава това си беше страшничко. Секретарят на ОК на БКП Христо Шанов разпоредил – или да започвам като директор на гимназията, или за мене няма да има място не само в Стара Загора, а и в България. Така станах директор насила и като наказание.
Наказания:
Наказваха ме за какво ли не. 60-70 от моите момчета-абитуриенти били изпочупили пейките в Аязмото. Обяснявам, че имам само 31 момчета и то в цялата гимназия, но… Наказаха ме, че съм се застъпил за великолепния, но безпартиен математик Жельо Георгиев и го предложих за награда, вместо да го отстраня и да назнача една другарка, дето ми мереше и изчисляваше с пергел колко й било разстоянието от квартирата до училище, да не се мине случайно. Добре, че Златко Стоянов, който беше секретар на Окръжния народен съвет и ресорен за образованието, бе умен, разбран човек – Написа в протокола за назначение името на Жельо, а той пък обедини край себе си не само учениците, но и колегите си. Беше в основата на страхотния колектив на Френската.
Наказаха ме, че наш ученик си срязал ръката с бръснарско ножче – било опит за самоубийство, при 9 реални самоубийства в едно училище и 6 в друго по същото време, за закъснение за родителска среща (спуках гума)… Наказваха ме за дългите коси на учениците ми, за появата им без униформи. Дори ме викаха на разговор за това, че на манифестация заедно с портрета на Георги Димитров сме носили и този на Ромен Ролан. Наложи се да им обясня, че е нормално двата портрета да вървят заедно, защото по време на Лайпцигския процес, контрапроцесът в Лондон в защита на Димитров го организират именно Ромен Ролан и Анри Барбюс.
Абе ако имаше лентички за наказания, реверите ми щяха да са отрупани. Отмениха награждаването ми с орден „Кирил и Методий“, званието „заслужил учител“…, какво ли не, но не съжалявам. Все едно ми беше.
Големият проблем бе, че наказваха учениците ни. На първия преглед на маршовата песен предз 1967-ма се явихме с шест паралелки. Първо, второ и трето място бяха наши, още две – в десятката, но дадоха първото място на Икономическия техникум при най-добре класирала се паралелка чак на 11 място. По военно обучение нашите ученици пак взеха първите места, но наградата – почивка на Балатон я дадоха на учениците от електротехникума – много по-назад от нашите по всички показатели. На прегледа на художествената самодейност вече напълно ги разбихме всичките. Взехме всички първи места до едно и… се взе решение да не се дават награди. На състезание по история за 100-годишнината от Старозагорското въстание оценяваше комисия от София. Даде ни 108 от 120 възможни точки. Казанлъшко училище взе 76 точки, а гимназия „Христо Ботев“ – само 36 точки. Е, състезанието изобщо не се отчете… Това болеше много, това ме засягаше – тази война срещу гимназията, срещу учениците, които бяха изумителни, много умни, много интелигентни, всички до един личности. Много от тях прославиха България, реализираха се в различни области, включително в сферата на математика и физика.
Окончателно загубих колегите си директори като приятели при наричаната от мен „моя знаменита реч“. След завършването на първия випуск казах, че всички от моите ученици ще продължат във висши училища. Репликираха ме, че пилците се броели наесен, та им казах: „Аз моите пилци мога да ги броя всеки ден, отгледал съм си ги“. Малко след кандидатстудентските изпити именита колежка с гордост сподели, че 28% от нейните ученици са продължили образованието си – предимно в полу-висшия медицински и полу-висшия за детски учителки. Отчетох се и аз: „Колеги, в проценти не мога да смятам – бях слаб по математика. Сметнете ги вие. Френската гимназия завършиха 51 ученици. 47 от тях са приети във висши училища на първо класиране, едно момиче се омъжи и в момента няма да кандидатства, другите трима са с високи оценки и вероятно също ще бъдат приети на второ и трето класиране“. Та след тази ми „реч“ всички ми бяха сърдити.
Самооценка:
Преди години ме накараха от Окръжния комитет да заведа учениците на концерт на една африканска инструментална група щото свирели на френски… Толкова за интелектуалното ниво на ръководителите ни тогава. Всъщност групата и без друго всички искаха да я чуят. Та на един такъв ръководител обясних веднъж, че поне половината от 40-те учители, които съм назначил в гимназията са доста над моето ниво, а учениците вероятно всичките – те знаят добре и западен език за разлика от мен. Той беше потресен.
Баща ми и брат ми бяха силни хора – хвърлиха си още навремето партийните билети, аз не съм толкова силен… Отдавна съм се отказал от всякакви партии, но все пак късно. Затова пък твърдя, че във времена, в които у нас никой не беше чувал думата демокрация, тя съществуваше в „Ромен Ролан“ и създаваше свободни и мислещи личности.
Оценка:
Всъщност Кънчо Матев е един много, много силен човек. Човек, успял да отстоява десетилетия правото на младите хора на добро образование, на израстване, на реализация. Отстоява конкурсното начало за подбор във време, в което това си е направо отрицание на класово-партийния подход. „Знам, че в никое време, а най-малко днес, главата не може да се конкурира с краката“, смее се Матев и заявява, че за него всъщност, едно признание би било най-ценно, дори да го получи посмъртно, а именно – почетен директор на „Ромен Ролан“. Най-голямата ценност в живота му са били учениците му. Не е имал нито един почивен ден като директор, но според него именно тези години сред умни млади хора, са му подарили дълголетие. Според ЗАРАТА – почетен директор си е факт – написано или не. Важно е обаче Стара Загора да избере именно такава личност и за почетен гражданин, защото Кънчо Матев наистина е един от малкото, които никога не са предали града си, живели са и са работили в него и за него, създавал е бъдещето му, плащайки цената за това. В Стара Загора ще остане и безсмъртен един далечен ден, защото поколения го пазят в сърцето и ума си, и предават името, и примера му на децата си.
Възможно е този път и „главата“, и „краката“ да получат признание в Стара Загора. Дано!
