Categories: Свободна Европа

Леви цели, десни средства. Какво означава това?

Няма нищо странно, че т. нар. нов проект на двамата министри от служебния кабинет – Асен Василев и Кирил Петков – предизвиква толкова голям интерес. От няколко дни те са по всички телевизии, всяка медия иска интервюта от тях. Подобна възбуда не си спомням. Може би аналогията е решението на монарха Сакскобургготски да става лидер на партия, което си беше извънземна екзотика, както и да го гледаш.

Засега имаме само общи очертания на инициативата на Петков и Василев. В нея има няколко ключови фрази, които подсказват какви са намеренията на двамата нови политици. На първо място сред тях е едно заявление:

„Ще постигаме леви цели с дясна политика“

Още при първо вслушване това програмно намерение леко обърква, та нека се вгледаме в него по-отблизо.

Леви ли са целите

Преди всичко да повторя баналното положение, че ляво и дясно имат неясни значения още от началото на 20 век насам. След средата на века умереното ляво се свързва със социалната държава в Западна Европа (т. нар. welfare state). По-късно голяма част от идеите на социалдемокрацията се институционализират през законодателствата и деполитизират.

Предвид факта, че днес ляво и дясно не са атрибути, качества, както е жълтият цвят на златото или синият на небето, какво се мисли с тези етикети остава открит въпрос. За да им се набави смисъл, трябва да се погледне към контекста на употребата им.

Но дори и вътре в национален контекст, трудно е да се каже какво е „лява цел“.

В новия политически проект „левите цели“ са заявени като „по-добро качество на живот“, „по-добро образование“, „по-добро здравеопазване, „оправяне на пътища“, на „пенсионната система“. В тези цели няма нищо ляво, това са основните цели на всяка партия, в която няма ляв и десен екстремизъм, националистически, комунистически или друг. Тези цели се споделят от всички – и леви, и десни партии.

Тривиално изглежда, но в крайна сметка такива приоритетни цели се свеждат до просперитет, благоденствие на страната. В това няма нищо ляво, нищо дясно, нищо дори центристко. И политически дебати по въпроса дали тези цели са важни, или може би други са по-важни от тях, биха били губене на време. Представяме ли си телевизионен дебат на тема „Добре ли е да имаме добри пътища, но и високи пенсии?“

Десни ли са средствата

Дори да имат приблизителни значения, ляво и дясно се отнасят до средствата, тоест до политиките за постигане на „по-добро“… от всичко важно – здравеопазване, образование, качество на живот и т.н. Тук започва действителният спор, тук са алтернативните оферти.

На тези въпроси двамата нови лидери отговарят с „дясна политика“. Това вече има по-конкретни измерения. Няма да се повишават данъци, например, което е основна дясна идея. Няма да се търси благоденствие чрез преразпределение на допълнителна данъчна тежест. Такива заявления тласкат проекта им надясно.

Ако няма да се вдигат данъци, то тогава как, с какви средства, по какъв начин?

Но към него се добавя веднага следващият въпрос. Ако няма да се вдигат данъци, то тогава как, с какви средства, по какъв начин? С какви по-специфични политики?

Отговорите са два. Първият не е оригинален, но е в духа на „Продължаваме промяната“. Ако корупцията в държавата се свие до поносими нива, а според лидерите на новата инициатива и до пренебрежим минимум, страната ще открие, че всъщност има значителни ресурси, богата е. От нея просто много се краде. Тази диагноза я познаваме от началото на демократичните промени. Тя дори стана лозунг и на най-подозираните в корупция политически организации.

Самата дума „корупция“ е семантически обезличена дотам, че в публичната реч тя нищо не казва. Всички са срещу корупцията, всички се борят с нея и я вдигат на приоритетно място в програмите си. Когато всички са против, а тя се шири надлъж и нашир, явно никой не е. Затова е редно да се уточни.

Не става дума за корупция, а за процеси на криминализация на държавата. В резултат още през 2014 година България беше наречена в американското Foreign Affairs, вероятно най-известното списание за международни отношения, мафиотска държава, заедно с Венецуела, Русия, Мексико и др. (днес България фигурира с този любезен епитет и в статията за мафиотските държави в Уикипедия). Така че въпросът е фундаментален.

Тук идва и вторият отговор на Асен Василев и Кирил Петков. Корупцията (разбирай „завладяната държава“) ще срещне мощния фронт на „коалицията на почтените“. Няма съмнение, че българската политика се нуждае от прилив на почтеност. Но гаранцията за бъдещи политики е леко наивна, ако се свежда до декларацията, че ще се подбират почтени хора.

Аз се надявам, че ще е така, вярвам им, че ще го направят. Но това не се ли разбира от само себе си? Можем ли да си представим, че казват обратното или че им е все едно?

Лица и биографии

Почтеността и решителността, която те демонстрираха, се очаква да бъде възпроизведена в бъдещата им партия. Акцентът върху лица и биографии обаче не е убедителна последна инстанция. С подбора на лица по резюмета и интервюта се хвалеха лидерите на „Има такъв народ“, така правеше и г-н Сакскобургготски, който никого не познаваше и се налагаше да действа като отдел за човешки ресурси.

Автентичният фокус на „Продължаваме промяната“ трябва да са институциите. Това трябва да се заяви ясно. България се намира от години в институционален колапс, в имплозия на основни институции. Такава е нейната корупционна епикриза.

Санирането и стабилизацията на институциите, което бе започнато от служебния кабинет, трябва да продължи. И то се простира отвъд идеята за леви цели, каквито и без това няма.

* Стефан Попов е професор по политическа философия в НБУ. Автор е на осем книги, сред които „Езикът на кухите фрази. Критика на политически метафори“ (НБУ, 2020), „Атлантис: Дезинтеграция на политически тела“ („Обсидиан“, 2016) и др., както и на книга за спорт – „Модерна ски техника. Съвети за любители“ (НБУ, 2019).

** Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Arhiv