Лъжем ли родителите си?

Понеже с моите приятели си говорим на различни теми и си разказваме различни случки реших да създам една поредица, в която ще разглеждаме различни истории и гледни точки. Първата тема е за това трябва ли да лъжем родителите си, лъгали ли сме ги за нещо и коя е най-нелепата лъжа, която сме им казвали?

Моите приятели започнаха да си разказват историите, но това, което ми направи впечатление и те сами казват, че са ги лъгали за някакви дребни неща и не толкова сериозни, например: казвали на родителите си, че са си изгубили парите, а всъщност са ги изхарчили или…, или е трябвало да върнат някаква част от дадените им пари, но така и не го правят, а послъгват… Други разказват, че са имали определен час в който да се приберат, но така и не го спазват и се налага да измислят някоя „история“, за да се оправдаят с нещо…

Мой приятел си спомни случка, при която лъжата е станала двойна в опит да я прикрие. Защото рано или късно лъжата се разбира, но когато е късно – обикновено в опитите да прикрием, вече сме натрупали още повече „черни точки“.

Та той разказва, че най-нелепата лъжа, която е казвал на родителите си, е била, когато в четвърти клас е получил първата си двойка. Двойката е била по „Човекът и обществото“. В продължение на седмица е криел, че има двойка. На следващата седмица в понеделник обаче, майка му поисква бележника, а той казва, че е в класния му ръководител. Всъщност  го слага в една от тетрадките си. Същевременно, си е събирал раницата за училище и докато е прибирал тетрадките си, бележникът му пада и така майка му разбира, че в момента я лъже, разбира и за слабата му оценка. От тогава той знае, че най-добре и дори най-лесно е да си кажем истината, защото иначе рискуваме нещо повече от караница и наказание, рискуваме хората, които ни обичат и които обичаме,  да загубят вярата в нас.

На въпроса трябва ли да лъжем родителите си? Всички бяха на едно мнение, че не трябва. Казаха, че всъщност  каквото и да се е случило, родителите са хората, с които трябва да споделим. Все пак те са нашето семейство и те са хората, които ни възпитават и могат да ни кажат къде и защо сме сгрешили и да ни дадат съвет, защото те чисто и просто искат да ни помогнат и да ни предпазят.

В заключение една от приятелките ми добави нещо важно, че ако лъжем родителите си за малки неща в последствие може да започнем да ги лъжем и за по-значими неща.

А може би най-важното е, че лъжем всъщност от страх, опитвайки се да изхитруваме и да избягаме от неприятните последствия от някои не добри наши постъпки. Ако успеем да избягаме няколко пъти, това е още по-лошо за нас – или ще се наложи да се изправим пред наистина голям проблем, който сме създали, или ще трябва да бягаме от самите себе си цял живот, вместо да се научим на основното правило: „В живота няма реални награди и наказания, а само следствия от постъпките ни“. Разберем ли го, можем да сме и по-силни, и по-добри, и по-умни, по-обичани и по-уважавани.