Любомир Кючуков: Досега няма председателство, отчетено като неуспешно

„EС се бои от засилване на национализмите в Западните Балкани“, анализира бившият зам.-министър на външните работи. По думите му често непознаването на ситуацията в България води до това, че България като цяло се свежда до две или три клишета. „Това, което ни дава председателството, е възможност за оформяне на доста по-разнообразна и балансирана картина на страната“, казва още Любомир Кючуков.

[ad id=“263680″]

– Заложихме като приоритет на българското председателство европейската перспектива за Западните Балкани. Какво можем да постигнем тук, г-н Кючуков?

– Какво може да постигне България. На първо място да реанимира Солунския дневен ред, приет по време на гръцкото председателство през 2003 г. Той очертава европейската перспектива пред Западните Балкани, нещо, което през последните години беше забравено и се превърна в инерционна величина. На второ място, България трябва да се опита да генерира политики за региона и да динамизира процеси, които да доведат до тази интеграция. В международен план ситуацията в момента е благоприятна за този български приоритет. Европа се бои, както от Западните Балкани, така и за Западните Балкани. От тази гледна точка евроинтеграцията на региона отново излезе достатъчно високо в дневния ред на ЕС, а и на НАТО през призмата на европейската сигурност и стабилността на региона.

– Да, но тъкмо се подобрихме със съседите, не създаваме ли у тях нереалистични очаквания и след това минусите да бъдат за наша сметка, ако това присъединяване не се случи в следващите десет години?

– Тук проблемите са поне два. Първо, за голям период от време самата перспектива беше изчезнала като хоризонт. Да си спомним изказването на Юнкер, който в началото на мандата си каза, че до 2020 г. не предстои ново разширяване. Това бе логично като времева прогноза, но контрапродуктивно от гледна точка на процесите, защото обществата в Западните Балкани загубиха силен импулс за реформи, а алтернативата пред Западните Балкани е евроинтеграция или национализми. И виждаме, че след това дезинтересиране на ЕС от региона, национализмите се засилиха.

Това всъщност е обективно, защото в Западните Балкани имаме страни, които за пръв път получиха нова държавност, а някои от тях – първа държавност. Те бяха изправени пред една много сложна задача – да съвместят две трудносъчетаеми стратегически цели – от една страна да утвърждават суверенитет, да изграждат граници, да консолидират национални общества, а от друга страна – да се готвят за премахване на граници и отдаване на суверенитет през призмата на членството в Европейския съюз. И естествено, когато едната компонента намали своето влияние, се засили другата.

– Успешен ли беше стартът на председателството? Следили сте много председателства – как са започнали и как са протекли.

– Трудно може да се говори за старт на председателството, защото засега имаме само официални прояви. Официалните прояви не предизвикват интрига. Интрига има единствено през призмата не кой присъства, а кой отсъства. Затова тук интрига нямаше.

– Всички присъстваха.

– Да, всички присъстваха. Официалните прояви свършиха, това, което предстои е работа и реална отговорност. Тук има една опасност. През 1992 г. Франсис Фукуяма обяви края на историята. Но историята бързо го опроверга. Днес в България човек остава с впечатление, че история никога не е имало. И че нейното начало започва на 1 януари 2018 г. – с българското председателство на Съвета на ЕС. Председателството не е парад от събития и ръкостискания. А част от отговорен политически процес.

– Все пак едва ли на откриването на естонското председателство, някои от тримата големи на ЕС е говорил на естонски. А Доналд Тукс, председателя на Европейския съвет, произнесе цялата си реч на български, на много правилен български!

– Това са жестове, които естествено, могат само да ни радват. Но те нямат реално отражение върху резултатите и успеха на едно председателство. Това е уважение към страната домакин, за което ние можем само да бъдем благодарни на Туск.

– По какви критерии се мери успехът на едно председателство?

– Основно по затварянето на т.нар. европейски досиета – тези дългосрочни политики, които преминават от председателство в председателство и които се финализират с приемането на съответните нормативни документи. Българското председателство наследи от Естония към 120 такива досиета, включително и основния естонски приоритет – цифровия пазар, който Естония не успя да затвори. Очаква се по време на българското председателство да бъдат добавени още около 20 досиета. Това е единият обективен критерий. Вторият е доколко България ще успее да покаже, че има движение по основната й цел – европейската перспектива за Западните Балкани. Но досега всички председателства са били отчетени като успешни. Ключово е това как ще бъдат запомнени.

– Как гледате на това, че председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер повтаря от повече от шест месеца – мястото на България е в еврозоната и в Шенген? Това приближава ли ни реално към постигането на тези две цели?

– Това е важно доколкото отразява позиция на самата Европейска комисия. Но решенията се взимат от Съвета, т.е. от държавите-членки. Трябва обаче да имаме предвид, че както Шенген, така и еврозоната, в момента са нещо повече от просто Шенген и просто еврозоната. Защото те очертават мястото на всяка страна в бъдещата архитектура на Европейския съюз.

[ad id=“218548″]

А всъщност това, без да бъде точка от дневния ред, ще бъде основната тема в дебатите на българското председателство – накъде ще върви Европейският съюз. Става дума за това дали ЕС ще тръгне по линия на едно ядро и периферия, при което, ако България не бъде в Шенген и еврозонта, отива във втората категория. Или ЕС ще върви към една по-задълбочаваща се интеграция с участието на всички страни, включително и България.

– С други думи за нас този въпрос не стои дали ще ни бъде по-скъпо или по-евтино, а дали наистина сме в клуба на богатите и развитите или го гледаме отвън. Така ли?

– Тук дори не става дума за клуба на богатите и развитите. Тук става дума за това дали ще бъдем пълноценни членове на ЕС или, отсъствайки от някои от неговите формати, ние обективно няма да бъдем част от съответните политики. Ако България в рамките на следващите година и половина не успее да убеди страните членки, че нейното място е в Шенген като външна граница, която тя достатъчно успешно защитава, това ще постави страната ни в трудно положение.

[ad id=“218548″]

Що се отнася до еврозоната, там процесите на интеграция очевидно ще се задълбочават, за да може самата еврозона да функционира нормално и да не бъде заплашена от кризисни явления. В политически план присъединяването на България към еврозоната е елемент от това къде е нейното място в бъдещия ЕС.

Друг е въпросът, че самото присъединяване към еврозоната трябва да бъде подложено на много сериозен икономически и социален анализ – какви плюсове и какви минуси ще ни донесе. Очаквам такъв анализ от правителството, както и мерки за преодоляване на евентуални трудности и негативни ефекти.

– Ще се опитам да задам същия въпрос по друг начин. Ако не сме в Шенген и еврозоната, това означава ли, че ще трябва да изпълняваме решения, които са взети без нас. Решения, за които, например, сега към нас се осъществява само натиск от страна на Брюксел.

– Когато става дума за тези формати – да. Защото тогава ще има нов процес на евентуално кандидатстване и присъединяване към тези структури – Шенген, еврозона или други формати, в които Българя не членува. Практически, това ще означава поредица от повторни кандидатствания в структури, които формират това бъдещо ядро на Европейския съюз.

– Защо на Брюксел му е толкова важно да ратифицираме Истанбулската конвенция? Задавам ви този въпрос, защото според източници на Епицентър.бг има натиск от страна на европосланици този документ да мине и то бързо през парламента.

– Това не е проблем на Брюксел. Тази конвенция е част от дейността на Съвета на Европа. Има редица страни, които не са я ратифицирали. За съжаление, дебатът по този въпрос е твърде повърхностен и с много малко познаване на самата тема. Всеки, който отвори сайта на Съвета на Европа и съответно текста на самата конвенция, ще види, че има доста страни, които са я ратифицирали.

Почти няма страна, която да се е присъединила, независимо дали е вече е ратифицирала или не конвенцията, без съответните уговорки. По много и най-различни членове от конвенцията. По самата проблематика на конвенцията – изкореняване на домашното насилие, няма никакви спорове. Така че ратификацията на конвенцията е нещо естествено.

[ad id=“236480″]

Оттук нататък в България трябва да се проведе политически дебат, който да изкристализира в декларация на Народното събрание, която да се връчи заедно с ратификационните документи и която да отрази виждането на България по текстовете, спорни за нас.

– Обръща ли се отношението към България в западните медии – в началото на годината преобладаваха силно негативните публикации, докато сега има плурализъм?

– По-скоро бих изчакал края на председателството, преди да правя някакъв коментар. Често непознаването на ситуацията в България води до това, че България като цяло се свежда до две две или три клишета. Това, което ни дава председателството, е възможност за оформяне на доста по-разнообразна и балансирана картина на страната.

Красина Кръстева, Епицентър.бг